С благодарност към Мария Вълчева, вече Андреева, която организира пътуването,
т.е. запази hostel и напълни куфара.
Днес е голям ден, т.е. съвсем нормален ден, но имаме непознати гости от Германия, Дортмунд. И малко странно е как се учудват на типично български шмекерии с таксиметровите шофьори от летището и как така някой може да пресича улицата където му скимне. Добре-е, но ние сме много организирана страна, в сравнение с Албания. Преди няколко дни и ние бяхме като германци в България или по-скоро българи в Албания. И то как…
На македонско-албанската граница се озовахме самички, никой не иска да влиза в държавата с звучното име Шкипня (Shqipnia – на гегски диалект). Македоснкият митничар беше много приветлив и весел, а в Албания ни посрещнаха леко по-хладно. Но проблеми никакви, дори бяхме с кола на чуждо име, а не ни искаха пълномощно. До тук добре, казал падащия от високата сграда и продължил да пада…
Още с влизането в балканската държава, разбрахме защо е балканска, отляво гледаш красивото Охридско езеро, но гледката отдясно ти привлича повече вниманието, със стръмния виещ се път , надолу, надолу-у-у. Път без маркировка, без мантинели, просто път, в чистия смисъл на думата, прекрасен асфалт, виещ се между скалите. И ние се вляхме в потока от мерцедеси.
Дам, бях чувал за великата страна, където отиват всички крадени мерцедеси, но да го видиш с очите си е чудно. Всяка втора кола е мерцедес, дори имам съмнението, че тези коли, които са НЕмерцедеси, са само на чужденци. А другото изумително за тази бедна страна е, че всеки втори албанец има автомивка. Сериозно препитание, нужен ти е маркуч и крайпътна обществена чешма и слагаш гръмкия надпис в калта LAVAZH.
В Земята на орлите (Шкиперия – Shqipëria), орловото око не е и зърнало мигач, но звучното подсвиркване с клаксон значи: “Минавам изотзадзе ти, пази се”. И така, добре озвучени и спускащи се покрай многото таверни, хотели и LAVAZH-и, ние стигнахме до Елбасан, първият голям град, разположил се в първата голяма равнина по пътя, по поречието на река Шкумбини. Как да не го харесваш този език, освен, че нищо не му разбираш, Шкипня, Шкумбини, шкиптъри… Един град, погледнато екологично, много замърсен, но с добра индустрия и с около 90 000 жители.
Но природата в Албания, изглеждаше някак си красива, даже много красива…
И оттук захващаме междуградския път към Тирана. По него движението беше ограничено лесно, от ляво пропаст, от дясно скали, маркирани с бяло. Всички се движеха по познатия начин, бързо и с подсвиркване. Независимо от дъжда и мократа настилка, всякакви мерцедеси ме изпреварваха. Тук вече LAVAZH-и няма, само планини, тук-таме самотни или събрани в стадо сергийки за плодове и зеленчуци, и пред теб само пътя, около теб НЕБЕ.
Самият път, не повече от 60км, беше толкова красив, живописен, опасен и приятен, та ми грабна вниманието. И беше истинско удоволствие да избягам от българските дупки и друсания по нашите първокласни пътища. А и по този странен път и с това бързо каране, не видях нито една катастрофа. Въпреки натоварения трафик между двата големи града.
Но да се отправим към Тирана и да се забързаме, че почва да се свечерява, а пътят от София до Тирана, без големи почивки е около 12часа (~580км).
В Тирана ни посрещна един страхотен hostel и улици без синя зона, ако си намериш място – паркираш. Но самото вливане в движението, дори на светофар, беше: затваряш очи, натискаш газта и клаксона, клаксона повече, и се молиш да не те уцелят. Светофарите бяха като коледни украси, светеха, но не регулираха, а пешеходците бяха като на коледна разпродажба: навсякъде, заблеяни и пресичащи изневиделица.
Но за Тирана подробности в другия пост, тук още снимки от пътя!
P.S. Ето ме и как снимам маслините! :)
