Ако четете за някое родопско село, то непременно се “гуши” и е доста “китно”. Долен си отговаря на всички родопски характеристики. За село е много сгушено и китно. Но някак си не ми върви да използвам похвати, от времето когато селата в Родопите са били пълни с живот. Сега тези села са по-скоро забравени и рушащи се. А ако се реставрират е по такъв душмански начин, че “китно” губи смисъла си. Но както и да е, село Долен е едно хубаво място …ами, за посещение.
[mapsmarker marker=“123″]
Къщата в Долен
Есента на 2012г. се сдобихме с ключ от съвсем автентична и стара къща в селото. Почти на централния (стар) градски площад. Къщата не беше реставрирана, което много ме ентусиазира, а и хората с мен. И защо ли да не съм ентусиазиран, като едно типично градско чедо, с градски… дори пра-баби и пра-дядовци, баба ми не е имала каменна къща със стадо овце. Е да, имали са “първата кола в града, първи телевизор в квартала” и други градски благинки, чисто щастие. Но това пък засилва интереса към други кътчета на нашата малка държава.
И тази къща някак си ме предизвика, за да ми привлече вниманието. А тя е не особено голяма, тук някой архитект сигурно ще ме убие с термини, но е с три етажа. Първият етаж в случая бе пълен с дърва за огрев. Няма под, а отъпкана земя. В ляво от входа е тоалетната (дупка с камък да се покрие, ако се размирише), и врата към малкото дворче отзад. Ходенето по нужда си е предизвикателство за несвикналите градкси чеда, които очакват бял порцелан, плочки и врата с ключ в “онова” място. Изглежда едно време хората не са се срамували много и не са намирали за проблем да правят разни неща точно до входната врата на къщата. А врата с височина около метър и няколко дупки по нея не е притеснявала никого.
Другата врата на първия етаж на къщата води към двора, чиито зидове са дебели, каменни и 2 метра високи. Малко нетипично за селата, където обикновено има големи дворове за зарзават, животни и т.н., но в Долен дворовете май всичките са толкова малки, и приличащи на военни укрепления. Стигането до двора също си е цяло предизвикателство за всички, високи над 1,50 метра. Някъде толкова е висок таванът на приземния етаж и ако си спомняте патешкото ходене от часовете по физкултура в училище, то тук е моментът да го приложите. В противен случай рискувате да си тръгнете с няколко цицини. Аз си тръгнах само с 3, защото като се удряш на едно и също място не се получават повече. Ниските тавани и греди предразполагат към каска за миньори. Цяла нощ ме боля глава и то не заради виното.
Втория етаж или полуетаж е нещо като склад. До него води стръмна дървена стълба, която на пръв поглед изглежда плашещо опасна, но по-късно се оказа, че това е може би най-безопасното и стабилното съоръжение в къщата. Подът е от доста поизгнили дъски, които освен че скърцат, доста хлопат и на моменти се откачат. В общи линии, при всяка крачка се чудиш дали ще успееш да направиш следващата, или ще се приземиш 2 метра по-надолу.
Третият етаж е жилищен, като ходенето по него е същото усещане, само че малко по-тревожно заради по-голямата височина. Там има две стаи, кухня и спалня и едно общо помещение, като хол. В стаичките беше много приятно, а в едната се радвахме на автентична готварска печка с дърва.
Въпреки културния шок, човек остава от къщата с хубави спомени от огъня на двора, топлата печка и горещия чай, като изключим цицините и главоболието.
Селото Долен
Романтичната страна на село Долен, освен каменните покриви покрити с тикли (камени плочи) и красивите дървени чардаци, е и красивия звън на хлопките на изкараните на паша животинки (стоката де). Отдавна не бях виждал големи стада в село, да задръстят цялата улица и да трябва да се провираш измежду подскачащи овце и … ей, тази хубавата, голямата, черната овца… всъщност да се окаже куче….
Хората в Долен
Е хората са хубави, за това започнахме с “Добър ден”. Всеки с когото се разминахме ни се усмихна и ни поздрави, каза ни по някоя топла дума. С бабите си поговорихме на мегдана, разпитахме ги как са ходели на баня в село Огняново, като са взимали магаренцето с дядото и са тръгвали на “голям” път през село Крушово. Как внуците рядко се отбиват и как някои още не са довели моми. И ни заръчаха и ние да се вземем, защото момите ако ги оставим, вече няма кой да ги вземе…
И къщата на баба Василка:
Оказаха се и страшно услужливи. Градските чеда, свикнали по всяко време да търчат до магазина, пак не си бяха взели всичко необходимо. И бабите ни снабдиха с черен пипер и пресен градински магданоз.
Църквата в Долен
Църква “Свети Николай Чудотворец”-ето тук си личаха опити на “Красива България”, но те са само за отвън, за фасон един вид. А вътре църквата е позабравена. Поп не идва често, не може да чуете неделна литургия, но и за кого, като в селото са останали няколко баби християнки. Голямата и красива църква тъне в забрава със слаби опити за реставриране с дарения и това, че купихме свещи по един лев бройката, не знам колко ще помогне за това дело, надявам се за бабите свещите да не са половин пенсия. 
Препитанието в Долен
Населението на село Долен въобще не е малко, над 400 човека, но освен бабите в архитектурния резерват има и много мюсюлмани в по-новата махала и те се прехранват някак си, освен с ходене по чужбина да работят… тежък е селския живот.
Околността:
Този кръст не знам какво се явява, надгробен камък ли или нещо друго… В близост имало и изоставен манастир, но не стигнахме до него, нека има нещо и за другия път….
И за финал – конче
