Градовете на Мароко – Есауира, картичката на крайбрежно Мароко

729

Estimated reading time: 19 minutes

Ароматът на арганово масло изпълва спомените ми от пътуването из Мароко, арганово масло имаше в почти всички козметични продукти, на които попадахме, а и из по-хубавите хотели навсякъде се усещаше ароматът му. Аргановото масло е богатството на тази част от Африка и е изключително характерно за Мароко. Между Агадир и Есауира местните берберски колективи отглеждат дървото аргания (Argania spinosa), от плодовете на което се извлича аргановото масло. Но да се върнем към Мароко и нашето пътуване по крайбрежието, към един от най-красивите крайбрежни марокански градове.

Пътят от Рабат към Есауира е към 5 часа и няма с какво да ви заинтригуваме от него, бяхме наели кола и шофирането по този маршрут е доста приятно. Ние малко се забавихме в Рабат, за да се разходим, после обядвахме в Ел Хадида, крайбрежно градче, което също заслужава време, което не му отделихме, и по залез бяхме почти стигнали в Есауира. В Есауира се разделихме на две групи. Аз и Мими решихме да разглеждаме Есауира. Брат ми и Елена се отправиха към дестинациите за сърф на юг по атлантическото крайбрежие.

Всъщност, в Мароко за пръв път виждахме океан с Мими (май сме слаби пътешественици) и приливите и отливите на Атлантическия океан, мирисът, ветровете, залезът, изгревът и всичко друго ни бе много интересно. Качили се на крепостните стени на Могадор, се насладихме на всичките тези моменти в един ден.

Крепостта на Есауира – Могадор

Могадор е едно от старите (португалското) имена на Есауира и местните го използват често в наименования на хотели, ресторанти. Всъщност от португалската крепост тук не е останало нищо. Крепостните стени, по които ще се разходим, са от края на XVIII век, построени по времето на султан Мохамед III, под ръководството на френския архитект Теодор Корну. В днешно време и един от островите близо до брега се казва Могадор, но той е природен резерват.

Медината на Есауира е част от Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО

Океанът се опитваше да ни издуха този ден, но, както разбрах, в града винаги е ветровито. Качили се на стените на крепостта, захласнато гледахме как вълните се разбиват в скалите пред стената и от време на време ни изсипват мокри солени пръски. Гледка, която ни бе препоръчана още през първите минути в Есауира и която наистина не бива да се изпуска. Докато пиша тази статия, гледам снимка на стената от 1996г. в National Geographic. Стената си е същата, с топовете и хората, накацали върху нея, само ги няма многото туристи, снимащи се с телефоните и сергиите в подножието.

А ние се смъкнахме от стената към уличката точно покрай нея. Там са разположени и много арт студиа и мирише на много „изпушено“ вдъхновение. А и в много от творбите си личи. Покрай арт капанчетата, малки ресторантчета и хотелчета, се измъкнахме на старото пристанище, минаваме през Баб ел Марса (Bab El Marsa – Порта на моряците) – портата извеждаща на пристанището, построена в края на XVIII век и свързана с Borj el-barmil, фортификационното съоръжение на пристанището, предназначено за артилерия. Подминали портата и навлезли вече в миризмата на риба от стотиците мрежи, изкарани на брега и от стотиците сини лодки.

Сините лодки на Есауира

Никой не знае от кога и защо всички лодки в града са сини. Може да са боядисани така заради туристите в Есауира, от които бяхме и ние. Малко късно излезли на разходка, май изпуснахме да видим завръщащи се от риболов рибари. Мрежите бяха натрупани покрай брега, лодките подредени една до друга тихичко се люлееха на вълните в закътания залив.

Сините лодки на Есауира са една от най-големите ѝ атракции и винаги има много желаещи да се снимат с тях. Пристанището, днес приютяващо основно рибарски лодки, дълго време се е наричало „пристанището на Тимбукту“ (port de Tombouctou). Един от главните търговски пътища през Сахара е свързвал Тимбукту с Есауира. Тук са пристигали керваните, прекосили пустинята, за да търгуват с Европа и Америка.

Тимбукту е един от най-известните градове в днешно Мали. Името му в Европа често е синоним на богато и екзотично място, за Тимбукту ще разкажем, когато стигнем до там.

Киану Рийвс и Есауира

Гледали ли сте „Джон Уик: Глава Трета“? Епизодът, когато Джон Уик (Киану Рийвс) стъпва на пристанището в Казабланка, всъщност е сниман в Есауира. Та и ние по неговите стъпки, от пристанището, където в някои дни има рибен пазар и винаги мирише на риба и има безброй чайки.

Към стария град с португалско име Могадор, скрит зад крепостните стени, и по малките и незнайни улички към пазара, който е много по-шумен и пълен с народ, не както на филма, където изглежда направо подреден и прецизно изчистен.

Между другото, според сценария на филма, Джон Уик пристига в Казабланка, не в Есауира.

Оттук нататък Киану си следва сценария, бие се с някакви местни по тъмните улички, а ние се разделяме от неговия сюжет и тръгваме към най-оживеното място в стария град – Рибния пазар.

Рибния пазар

Гъмжилото от хора е обичайно за марокански пазар, навсякъде чуваш арабска реч, тук има и повечко туристи. Спираме да си вземем плодовете на кактусите „бодлива круша“ (кактусова смокиня), момчето ни я бели и подава само сочната освежаваща вътрешност, оставяме му някакви дребни монети и се вмъкваме в един тунел, който ни отвежда в Рибния пазар.

Още в началото ни подхвана един младеж, да ни обяснява за рибите, да ни придърпва към „ресторанта“ им, който всъщност са 5 маси досами рибите и 4 маси на покрива, отделени с бамбукови рогозки от други ресторанти и къщи. Измъкнахме му се и се промъкнахме край рибите в търсене на друг ресторант.

Не знам, трябва да си представите как в Мароко хигиената не е от първостепенна важност и това винаги притеснява чуждестранните туристи, но понякога трябва да „скочите“ в това. И мисълта, че не сме опитали всичко, ни върна на пазара. Веднага изскочи някакво друго момче, но първият ни водач ни видя и се скараха за нас. Заведе ни на покрива, до маса, подготвена в очакване на група англичани. Настаниха ни и донесоха менюто.

Защо да ядем на рибния пазар в Есауира? Сигурно това бихте попитали, а това бе първата препоръка в хотела/хостела ни в града, още преди да ни покажат стаите. Рибарите ловят рибата от океана, сутрин я стоварват на брега и оттам рибата отива на рибния пазар, прясна, разнообразна и изключително вкусна. А на пазара, като те придърпат към „ресторанта“, имаш два варианта. Купуваш си риба от сергиите и срещу 10-20 дирхама (1-2 евро) ти приготвят точно тази риба, която си харесал. А ако се довериш на момчетата, които сноват между ресторанта и пазара … ами ето така става:

Обяд на пазара

Дойде момчето с менюто, т.е. с поднос с най-различни риби. Ние избрахме две, договорихме се за размера и той се затича към пазара да избере най-добрите точно за нас (разчитат и на бакшиш), през това време ни донесоха царевичен хляб, разядки, две порции уникално вкусни картофи, които пържеха под стълбището, откъдето се качихме.

Рибите ни „дойдоха“, заляха ги с някакви съмнителни подправки от съмнителна купа и ни ги напъхаха в газовата пещ. Специално следях какво се случва, за да съм сигурен, че ще има достатъчна термична обработка, все пак да не рискуваме много. Англичаните дойдоха и почнаха да им носят и на тях: лаврак, калмари, октопод, ципура….англичаните си облизаха пръстите.

Нашите риби също станаха и бяха много вкусни и едни от най-добрите риби (и най-евтините), ядени от нас през престоя ни в Мароко. След като се нахранихме, сервитьорът изсипа всичко на масата и обра с един мръсен парцал. И така масата бе готова за следващите гости. Ние се смъкнахме по стълбите, хем доволни, хем със смесени чувства. Но пък станахме свидетели как се избира рибата на една от сергиите и момчето с рибите ни запозна с брат си, който пък работеше нещо друго и останахме сигурни, че за нас са избрали подходящи риби.

Медината на Есауира – Мими си купува нещо

Хотелът ни бе в най-централната част на Медината на Есауира, на хвърлей разстояние от крепостните стени и океана. Евтин, да кажем чист и с включена скромна закуска. Исках малко да почина, а Мими искаше да си напазарува нещо и слезе до магазинчетата на главната пешеходна улица, която минаваше точно до хотела. Върна се много бързо, била влязла в няколко и продавачите дори не ѝ обърнали внимание, защото явно е сама жена.

Медината в Есауира, макар и колоритна, не е така дива като медините на Фес и Маракеш и като цяло няма да се загубите. Излязох отново с Мими на разходка и започнаха да ни дърпат от всяка сергия, купете си шал, чанта каквото и да е.

Пазаренето в Мароко, освен, че е хубаво да си мъж, е доста … хм, досадно. Цената, която ви кажат, я делите на три и започвате да се пазарите от тази сума, която е почти 2 пъти по-висока, отколкото ако бяхте мароканец. Така, ако един шал в го предложат за 120 дирхама (12евро), предлагате 40дирхама (4евро). Така и ние се спазарихме за шала на Мими за 50 дирхама, но това не отказа човека да ни го опакова, даде , вземе дирхамите и да ни следва и обяснява за децата си, за да вземе още 10 дирхама. За това си носете точна сума, защото рискувате да не ви върнат.

Голяма част от медината е пешеходна. По малките улички не може да се премине с кола, но пък има много колоездачи, а и понякога и хора на мотори. Тукашната медина е по-космополитна, отколкото тази във Фес, и е свикнала много повече с туристите. Една от многото атракции са мароканските жени, седнали на земята и стриващи арган за направата на арганово олио, което все още се прави често на ръка. Аромата ще го запомните.

Залез в Есауира  – картичка на крайбрежния град

По залез океанът се отдръпна навътре, към себе си и освободи крайбрежните скали и малко мокър пясък под стените на Есауира, които веднага бяха накацани от чайки и хора. Разхождаме се с Мими под последните лъчи на ноемврийското слънце, оцветяващо с топли и нежни цветове крепостните стени. От време на време затъваме в мокрия пясък или прескачаме някоя вадичка солена вода. Спираме се да снимаме красивите залезни цветове и да се насладим на края на деня в мароканския град.

Белите стени, леко пожълтели от залязващото слънце, са изумително красиви. Отблясъците на последните лъчи, отразяващи се в прозорците на града, и романтичния момент с прелитащи ниско над главите ни чайки остави Есауира в сърцата ни.

Джими Хендрикс

Може да се натъкнете на картини и снимки на китариста Джими Хендрикс. Историята е следната, довела до вманиачаване на местните жители. През 1969г. Хендрикс посещава Есауира с приятели, стои няколко дни и си заминава. Оттогава хората започват да разказват, че е спал точно в техния хотел, ял е точно в техния ресторант и така Хендрикс е като някаква икона на Есауира и ако го видите изографисан на някоя стена, да знаете, че той е бил и тук :)

Козите

Козите са най-важната част, всъщност козите, покатерени на арганово дърво, защото много обичат плодовете му. Елена и Петър бяха тръгнали да карат сърф и по пътя за Агадир се натъкнали на много от тези подвижни животни, покатерени на дърветата, за да се угощават.

Ако търсите снимки от Есауира, непременно ще видите много от тази комична ситуация. Но най-живописни са като излезете от Есауира и се насочите по пътя за Маракеш. Там са покатерени на големи арганови дървета и застанали в най-фотогеничното разпределение. Точно там не спряхме да снимаме, защото, ако се вгледате, там козите са стъпили на дъсчици и завързани за крака да не бягат. А местните предприемачи събират такси от туристите, които така мечтаят да ги снимат. Затова, ако видите такива кози, може да очаквате някой да притича до вас и да поиска такса – снимка, такива такси има почти навсякъде в Мароко.

Booking.com

Ние бяхме отседнали в старата Медина на Есауира и всичко ни бе на пешеходно разстояние. Платени паркинги има близо до пристанището, ако се чудите – пишете ни и ни питайте в Instagram.

Последвайте ни в Instagram или Facebook, там сме много активни.

• Фейсбук
• Инстаграм

---