Пътят от Широка лъка до Върбово изисква търпение – тесен, криволичещ, неравен и предизвикателен. Точно когато адреналинът от разминаването с други коли (и един камион с бали) стигне връхната си точка, минаваме по стар римски мост и долу вдясно изникват две великолепни каменни сгради. Това е „Силивряк“ – мястото на Мария Жекова, скрито в сенките в дефилето на река Върбовска, между стръмните родопски хълмове, което и преди столетия е било важна точка за живота в селото, и днес е така. Тук ще сме следващите две вечери и сега, докато пиша тези редове, знам, че ще бъдат прекрасни.
Пристигаме в село Върбово в началото на септември, в петък, малко преди слънцето да започне да залязва и да скрие къщите в сянката на околните върхове.
Коя е Мария Жекова? Познавате я като победител в седмия сезон на MasterChef България и водеща на предаването „Вкусът на България“. А ние я познаваме като хубав човек, който следва идеите и мечтите си. За Мария „Силивряк“ е мечта, реализирана с много любов и също толкова много труд, какъвто само жителите на тези стръмни хълмове в Родопите познават. Тя пазарува лично, обикаляйки България, за да открие почти забравените продукти, рецепти и истории. И да ги сподели и да им даде нов живот. Можете да следите откритията ѝ, като я последвате в нейния Instagram профил, както и на страницата на „Силивряк“, а ние ви пожелаваме един ден да стигнете и до самия „Силивряк“.
Хотел или ресторант?
Не бих могъл да нарека „Силивряк“ нито хотел, нито ресторант. Това е творение на Мария Жекова, което по-скоро трябва да наричаме преживяване. Престоят и храната са неразривно свързани, а заедно с тях и историите зад мястото и всичко около него. Тук идваш и оставаш два дни, за да преживееш „Силивряк“, а не да се настаниш в хотел, да вечеряш в ресторант и да правиш нещо друго междувременно.
Символиката: Какво е „Силивряк“? Родопският силивряк (Haberlea rhodopensis) е ендемично растение, оцеляло от ледниковата епоха. Познато е още като „Орфеево цвете“. Най-изумителното му качество е неговата анабиоза: цветето може да прекара години в напълно изсушено състояние и при първите капки вода да възкръсне за нов живот.
Настаняваме се в стаите „Тика“ и „Бойка“ – тук всяко помещение носи свое уникално име. За 7-годишната Адрианка сградата е мистична, красива и очарователно „старомодна“. Интериорът предлага онзи изчистен, ненатрапчив лукс, който те откъсва от града и те потапя в уюта на селото: огромни легла с вълнени завивки, пухкави китеници на пода, дървени масички, просторни бани (нашата дори с вана) и прозорци, рамкиращи спиращи дъха гледки. Тук няма Wi-Fi, нито обхват на телефоните, но точно това търсехме. Вместо да скролваме и да си пращаме съобщения, през следващите дни си подвикваме с приятели през прозорците – точно както е било едно време. Преди нас има само още една кола, но знаем, че всички стаи са заети.
Резервациите: Всъщност тук резервациите са за поне година напред. Ние питахме в началото на лятото за свободни дати, и за тази, и следващата година бяха резервирани, но за днес се бяха освободили две стаи и ние съвсем бързо отговорихме на имейла, с който ни канеха в последния момент. Та, ако решите да ходите, пишете веднага, за когато може!
Така, да се върнем към всичко друго, всичкото това, което ни трябва тук. Мария ни посреща, тя посреща абсолютно всеки, но тук работят основно майка ѝ и тя. Настани ни, усмихна ни се, каза ни мили думи и продължи да подготвя вечерята, а ние седнахме отвън на прохлада и на хубавия въздух. Селото оживя с нашата шумотевица, но освен нас нямаше никой наоколо.
И така, готови сме да преживеем „Силивряк“ и той да преживее нас!
Село Върбово, картофохранилището, читалището и забравената история
Труднодостъпното село и тесният стръмен път в Родопите биха могли да откажат някои, но ако съберете смелост, този път ще ви отведе до едно истинско убежище. „Силивряк“ всъщност е съчетание от две каменни сгради: първата и основна е била хранилище за картофи, а втората, която сега се доразвива, е читалището на селото.
Всяка история започва с това къде сме се озовали и защо за първи път виждаме тази красота. Повечето туристи познават съседната Широка лъка, но Върбово често остава встрани от маршрутите – позабравено, но гордо. Ако се вгледате внимателно, през гъстата растителност надничат масивни триетажни каменни къщи. Те са мълчаливи свидетели на едни отминали времена от края на XIX век, когато селото е кипяло от живот и е наброявало над 1000 жители. Днес тук постоянно живеят едва 3-4 души, но внушителната архитектура продължава да пази духа на Родопите. И напомня за трудолюбието и упоритостта, с които хората от онези времена са градили домовете и общностите си.
Гледам сега снимките на накацалите къщи по склоновете наоколо, големи и сериозни сгради, и споменът за едни отминали времена и хора, които са построили и църквата в селото, за която ще се разходим накрая…
Петък вечер: Когато храната има история
Събираме се вече, коли една по една спират наоколо в шубраците, гостите пристигат. Населението на „Силивряк“ набъбва на 20 души, в това число Мария и майка ѝ, две кучета, четири деца и едно бебе. Заговаряме се с някои от останалите гости и всъщност до края на уикенда тук с всички сме говорили по един или друг повод. Вечерята е обявена за 20 ч., нашата маса е сложена и се усещаме, че сме седнали малко по-рано. Децата с техните приятели са седнали и играят някакви игри, като са разбутали чаши и чинии, за да си направят място. Малко разрушават изисканата визия на нашата маса, но всички им се радваме, че се забавляват. А и нямат много избор – нямат интернет.
Вечерята започва с домашен квасен хляб. Свещи навсякъде, хубава планинска вода, чаши с вино и Мария ни повежда на пътешествие стъпка по стъпка измежду родопските храни. Не очаквайте 10-степенно меню с мини 20-грамови порции. Тук храната е илюстрация на реалния живот в родопското село, със същите онези продукти и по същите онези технологии, по които местните общности са готвели преди повече от 100 години. Когато правихме резервацията, помолихме Мария да не слага шоколад в ястията за Адриана, защото има нетолерантност. “То тук шоколадът и без това много не расте”, шеговито ни отговори тя.
Щир, чери домати и брънза
Пътешествието на масата е много образователно. Ястията на трапезата на Мария са изцяло с продукти от планината, макар някои от тях искрено да ни изненадват. Като например фактът, че чери доматите съвсем не са продукт на модата от последните години. Напротив – тук ги отглеждали отдавна, но ги наричали сливки. Затова те съвсем традиционно намират място в салатата ни, заедно с мариновани печени чушки и… щир. Може да познавате щира като плевел, но диворастящите зеленолистни като него са били редовна част от трапезата на родопчани. И благодарение на Мария, ние също успяваме да му се насладим. После имаме качамак с брънза, манатарки и домашни кори. Мария ни разказва за разликата в технологията между стандартно саламурено сирене и брънза.
Основното тази вечер е патица с… нещо като кори за лазаня. Истината е, че и в българската кухня тестените изделия винаги са имали важно място и този тип изделия, които днес познаваме като паста, могат да са напълно български.
И десертът е… лют ориз. Всъщност не е лют, но ето каква е историята. В местния родопски диалект думата за киселия вкус е “лют”. А този десерт се приготвя от ориз, варен във вода от сушени сини сливи, нещо като компот от ошав. И понеже сините сливи са много сладки, се получава превъзходен сладко-кисел десерт. Някога този деликатес се е сервирал на големи празници – примерно като се роди дете.
Събота: Разходка, спомени
Всяка сутрин в „Силивряк“ започва с чай и закуска – отново, както се досещате, от местни деликатеси. В събота сутрин се наслаждаваме на превъзходни домати и краставици, сирене, домашна баница със спанак и брънза, пресни черни боровинки, сладко от боровинки и домашно овче кисело мляко. И понеже не успяваме да опразним масата, Мария ни предлага кутийки, да си вземем останалата храна за следобед. Определено няма как да останем гладни в „Силивряк“.
В събота решихме да се разходим до село Гела. Разходката за нас беше приятно специална – Мими все още си спомня точно на коя поляна в Гела съм ѝ предложил брак – по моя си грубоват и не особено тактичен начин. С гледка към върховете на Родопите и тъкмо набрали боровинки от гората, за да си направим сладко. Дни, когато бяхме много по-млади. Точно под хълма, където се бяхме спрели и си обсъждахме бъдещите планове, е и храм „Света Троица“, до който се разхождаме и днес. Сприятеляваме се и с Георги и Лили от Пловдив, които вечерта са били на съседната маса, с тяхното бебе Лора и кученце. Децата търчат, търкалят се по поляните над Гела, а ние бавно се шляем по пътеките.
Прибираме се във Върбово по онзи емоционален път, който предизвиква отново адреналин, и си мислим, че не бихме минавали толкова често по него. Може би като минаваш по-често свикваш, но определено не ни стана любим.
Във Върбово всеки е отдаден на книги, игри и разговори. Пием кафе или вино и се наслаждаваме на спокойствието. Пращаме децата във ваната да се изкъпят и подготвят за вечерта. А ние леко се преместваме на масите за вечерята в 20 ч. Септември е, в градовете е над 30 градуса, а тук температурата бързо пада под 18 и се завиваме с по едно одеяло, предвидливо оставено от Мария за такива градски гости.
Опитахме от „МаврудА“ – Какво е „МаврудА“? „МаврудА“ е личният винен проект на Мария Жекова, която е горд собственик на 3 декара лозя. Това са изцяло натурални вина от емблематичния български сорт мавруд, направени без стабилизатори. Но трябва да сте любители на натуралните вина.
💡 Винаги сме се вълнували от родните вина! Ако ви е интересно да научите повече за тяхното разнообразие, вижте какво сме събрали тук: Български сортове грозде за вино: известни и позабравени
Съботната вечеря пак тръгва добре, макар и всички да са уморени от разходките из Гела, Широка лъка или наоколо. Но всички са щастливи и се водят хубави разговори. Музиката е от грамофон, от съседната маса двойката постоянно става да “обръща плочата”, за което сме им благодарни. А плочите не се изсвирват чак толкова бързо, просто обстановката, храната и разговорите поемат времето и то отлита.
Морски вкус на 1200 м височина
А храната пак ни повежда на родопско пътешествие. Началото е прелюбопитно и се усеща много морско – салата от сушена скумрия, сос с много девесил, местни кореноплодни и варен боб. Мария разказва, че макар да сме в планината, сушената морска риба съвсем не е била непозната в тези земи. Поради близостта с Гърция и факта, че много от местните ходели на гурбет и носели у дома разнородни сушени риби, този вкус е бил част и от родопското меню. А ние сме единодушни, че ястието е много изненадващо и безумно вкусно.
Следва домашен кускус със сос от бабек. И по-рано ви споменахме, че тестените изделия са неизменна част от родопската кухня и домашният кускус, приготвян от местните жени, не прави изключение. Основното пак е на рибна тематика – този път пъстърва, баничка с раци и сос плакия. Още един вълшебен пример, че родопският вкус е необятен и съвсем не се изчерпва само с така обичаните от всички картофи. Всъщност, през двата ни дни в „Силивряк“ не пострада и не бе изяден нито един картоф.
И вечерята завърши с домашна халва – друго празнично ястие, особено популярно сред българомохамеданската общност.
Неделя сутрин: Квасени мекици и миналото на Върбово
В неделя ставаме и закусваме мекици, които са втасвали 72 часа – истински, пухкави квасени мекици. След това буквално всички се насочваме към църквата на село Върбово. Видяхме я още в петък отвън, но клисарят я отваря само в петък, събота и неделя от 10 до 15 ч. Всички вървим по пътечката, за да стигнем до църквата „Св. Георги“ с нейната непозната за нас история.
Построена е през далечната 1871 г., като легендата разказва, че местните жители са я издигнали само за 40 дни. Храмът е цялостно изписан от Димитър Христов Зограф от прочутата Станимашка художествена школа. Най-впечатляващото е, че стенописите са запазили своята свежест и никога не са били реставрирани от самото им създаване до днес, или поне така твърди интернетът.
В двора на храма се намира и старото училище на селото, което отдавна не функционира, макар да има будни люде, които искат да го възстановят.
Ние бяхме с нашите приятели Ради и Жоро, които са великолепно симпатични, и техните деца. Ради пише в LifeBites и задължително вижте и техния пътепис за Върбово от едно предишно посещение.
📍 Вижте локацията на „Силивряк“ в Google Maps
За пътя и адреналина: Нека бъдем напълно откровени – пътят нагоре към Върбово е истинско планинско приключение. Разминаването е трудно, затова ако сте с много ниска кола или не се чувствате напълно уверени на стръмни терени, просто карайте изключително бавно и с повишено внимание.
Тръгваме ли си вече?
И така, неделната раздяла започва в двора – мястото, на което всички се сбогуваме и разменяме някакви координати. Тепърва ще ги записваме в телефоните си по-късно, защото тук няма обхват. Тази суматоха отнема часове на всички ни, съпроводена с още много приказки.
Рядко се вижда подобно тръгване от място за настаняване – разделяме се като стари приятели с хора, които допреди два дни са ни били напълно непознати. Разделяме се с Мария и с Върбово с онова особено чувство на пълнота, което изпитваш само когато си бил на наистина специално място. Нямаме търпение да дойдем отново, за да преживеем „Силивряк“!
Колекция от хотели, запазили духа и автентичността си: „Автентични хотели„