Съдържание
Париж – кажеш ли на някого, че отиваш в Париж с деца ще те питат веднага дали ще посетите Дисниленд. Даже няма да те питат, то се предполага, че за това отивате в Париж. Аз някак си пропуснах да кажа на децата, че има Дисниленд там, и си говорихме за Лувъра, Айфеловата кула, храната, преживяванията и някакви други скучни такива работи и така Анна и Адриана бяха готови да видят Париж, през очите на човек, който още не е чувал за Дисниленд. Mога да изброя десетки места и ситуации, които изпуснахме. Трите нощувки и почти три цели дни са крайно недостатъчни, ще се убедите и сами. Разстоянията са големи; метрото хем е удобно, хем понякога не помага особено и имаш чувството, че прекарваш часове под земята. А какво да се види, прави, яде, пие, диша и мисли – ИМА! Затова тук ще ви разходим из един наш си, малък Париж. Ще се съсредоточим не върху това, което не сме видели, а върху онова, което преживяхме. Достатъчно, за да искаме да се върнем отново… и отново.
Започваме със стандартната логистика: полет от София до летище Бове (BVA) и след това шатъл автобус до Париж (спирка Saint-Denis Université). Билетите за автобуса могат да се купят и онлайн, и на място, така че тази част е лесна. Оттам се потопихме в метрото – линия 13 с прекачване на линия 8, за да стигнем до нашия апартамент.
И тук е моментът за първото и най-важно предупреждение, особено ако сте като мен (в случая с навехнат крак): парижкото метро изобщо не е уредено за хора с проблеми в придвижването. Безкрайни стълби, тълпи, почти никакви асансьори. Направо си е плашещо. По-късно разбрахме, че парижани дори си имат черен списък с „ужасни“ станции, които куцащите хора е добре да избягват.
За щастие, нашият избор на апартамент се оказа спасителен. Бяхме наели семейно жилище до Porte Saint-Denis и Porte Saint-Martin в оживения 10-ти арондисман. Районът беше не само приятен, но и само на около километър и половина от Лувъра, което ни спести много болезнени слизания и качвания в подземния лабиринт.
След като се настанихме, беше време за първата среща с града, което някак си пак ни отведе под земята – в метрото, но няколко спирки по-късно излизаме от метрото на Alma-Marceau (линия 9), решени първото нещо, което да видим в Париж, да е Айфеловата кула. Гледката от съседния мост, Pont de l’Alma, е наистина „филмова“. Изборът на тази първа гледка се оказа мъдър, макар и случаен. По-късно видяхме, че Трокадеро е в ремонт, а пространството под самата кула е твърде комерсиално и хаотично – много по-различно от спомените ми отпреди 15 години.
Мостът, кръстен в чест на Битката при Алма от 1854 г. по време на Кримската война, крие и една по-нова история. Точно до него е „Пламъкът на свободата“ (Flamme de la Liberté) – реплика на пламъка от Статуята на свободата, превърнал се след 1997 г. в неофициален мемориал на Принцеса Даяна, загинала в тунела отдолу.
Ден 1: Първи срещи, Bib Gourmand и блещукащи светлини
Опитах се да намеря нещо супер интересно за вечеря, защото като си във Франция – яж веднага в някое приятно ресторантче. Исках да си намерим тема, за която да си говорим и да се намира близо до Айфеловата кула. Ако сте се разхождали около Марсово поле, из това приятно кварталче (7-ми арондисман), може да сте попадали на интересни местенца. Ние така си бяхме запазили в Bistrot Des Fables, след като го видяхме онлайн. В Мишлен е Биб Гурман – категория, въведена през 1997 г., която отличава места с „добро качество, добра стойност“ (good quality, good value cooking). Това, заедно с факта, че е включено в класации за достъпни ресторанти, ни накара да имаме известни очаквания.
Кулинарни размисли и бистрата около Марсово поле
Не е някакво старо, историческо място, но пък се гордеят със супер традиционно френско меню, направо клиширано, описано като „щедро и ароматно“. Менюто е създадено от Давид Ботро (David Bottreau) в духа на неговия ментор, Кристиан Констан (Christian Constant). Предлагат класики като лучена супа (Soupe à l’oignon gratinée, 10€ – станала популярна в парижките пазари Ле Ал през 19-ти век), яйца мимоза (Œufs mimosa, 9€), миди Сен Жак (Coquilles Saint-Jacques), охлюви (Fricassée d’escargots, 11€), жабешки бутчета (Cuquisses de grenouilles, 15€), Croque-monsieur (16€ – появил се в меню на кафене през 1910 г.), както и варианта Croque-madame (който е същият, но с поширано или пържено яйце отгоре), телешки тартар (Tartare de bœuf Angus, 22.5€) и шоколадов мус (Mousse au chocolat, 9€). Ние опитахме точно крок-мадам, лучената супа, яйцата мимоза, тартара, охлювите, жабешките бутчета и мидите Сен Жак.
Трябва да призная обаче, че не мога да кажа, че най-добрият избор е да търсите евтино и вкусно място точно тук. Определено беше хубаво, обстановката беше приятна, типично парижко бистро (малки масички, близо една до друга), обслужването беше адекватно и хубаво. Виното обаче не беше особено интересно. За сметка на това имаше великолепна лучена супа, наистина богата и вкусна, както и някои от другите предложения бяха на ниво. Други обаче бяха просто недостатъчно добри – липсваше им нещо във вкуса или изпълнението. Може би е първият Биб Гурман, който съм посещавал и който ме оставя леко разочарован, та следващия път бих пробвал някой друг. Но всичко това е, за да обясня, че в този така популярен район с ресторантите е малко трудно – най-вероятно плащате повечко за наема на помещението.
Но така де, ако сте в Париж, кое първо би ви хрумнало да опитате – като храна? Изброихме няколко от класиките по-надолу в статията.
Блещукащи светлини или Айфеловата кула нощем
Винаги имам някакъв план. Като млад оставях много на случайността, но младите са такива – пълни с време. Сега някак си гледам да ми е по-обмислен маршрутът. А и ако си мислите, че в Париж ще обикаляте произволно и лесно ще стигнете докъдето сте решили – лъжете се. Разстоянията са огромни, а метрото, както казах, невинаги е най-полезният или лесен вариант. Та по-добре предварително си намислете маршрут, места, които да видите, храна, която да хапнете.
А аз за тази вечер бях решил да се разходим по Марсово поле към Трокадеро, за да минем покрай нощната Айфелова кула. Целта беше да хванем прочутото ѝ „блещукане“ – магията от 20 000 крушки (инсталирани за 2000-та година), която се случва за 5 минути на всеки кръгъл час след залез слънце.
Трябва да сте подготвени – около Айфеловата кула винаги има много туристи и също толкова много народ, който иска да ти продаде нещо. От светещи и мигащи малки кулички, през шалове с надпис „Париж“ до бира и вино, „за да си пийнете вгледани в светлините“ – това е неизбежната досада да сте тук, на това иначе красиво място. Под кулата преди се минаваше свободно, може и да помня грешно, но сега всичко е оградено със стъклени стени и бариери. Все пак, можете да отидете точно под нея безплатно, трябва само да минете през проверката за сигурност. Ние останахме да видим светлинното шоу.
Гледайки я така, е трудно да си представиш, че тази 300-метрова желязна дантела всъщност е трябвало да бъде… временна. Построена от Гюстав Айфел за Световното изложение през 1889 г. (за 100-годишнината от Френската революция), тя е била обект на яростна омраза от страна на артистичния елит на Париж. Писатели като Ги дьо Мопасан я наричат „безполезна и чудовищна“ и „трагична улична лампа“. Планът е бил да бъде демонтирана само 20 години по-късно, през 1909 г.
Какво я спасява? Чистата практичност. Айфел доказва, че тя е безценна като платформа за научни експерименти и най-вече – като гигантска антена за новата технология на безжичния телеграф. Тази ѝ роля се оказва стратегическа по време на Първата световна война. И така, „чудовището“ се превръща в икона.
Анна и Адриана бяха малко разочаровани от светлинното шоу, търсеха някаква по-голяма грандиозност или помпозност. Но пък стояхме до последно, за да го изгледаме.
Тази нощна гледка обаче беше само прелюдия. Истинското изкачване ни предстоеше на сутринта. И тук идва вторият ключ съвет за Париж: ако искате да видите нещо емблематично отблизо, особено Кулата или Лувъра, билетите са задължителни. И то не от днес за утре, а резервирани седмици (понякога и месеци) по-рано онлайн. Нашият час за изкачване беше запазен за 9:30 ч. на следващата сутрин – оказа се доста несполучлив час, но това влиза в разказа за ден 2.
Ден 2: Мъгла на върха и магия в Сен Жермен
Когато мъглата падне – на върха на Айфеловата кула
Ставаме рано – и това въобще не ни тежи, защото през есента денят е кратък, а ние сме планирали вечеря около 19:00 ч. Наблизо откриваме работеща boulangerie и закусваме с кроасани, pain au chocolat и кафе. Няма какво специално да препоръчам – не сме търсили нещо различно. Закуска като закуска – намерете своята.
Хващаме метрото и този път слизаме на станция Ecole Militaire, откъдето гледката към Айфеловата кула през Марсово поле е съвсем друга. Есента е навсякъде – жълти и кафяви листа, ниска облачност, която за секунди скрива кулата и я оставя сякаш отрязана до средата, потънала в мъглата.
Дърветата на Париж: Дърветата, които рамкират алеята вдясно, са чинари (Platanus × hispanica). Те са емблематични за Париж – около 40% от всички 100 000 дървета по улиците и парковете на града са от този вид. Наполеон Бонапарт е наредил масовото им засаждане покрай пътищата, за да осигуряват сянка на маршируващите му войски. Днес, със своята пъстра кора и големи листа, които стават златисто-кафяви през есента, те са неразделна част от романтичния пейзаж на града.
Това всъщност беше и ясният знак за това, което ни чака горе. Бяхме отделили съботата именно за Айфеловата кула – мечта на децата. Но часът ни за посещение, 9:30 ч., се оказа разочароващ: качихме се на върха в непрогледен мъглив ден. Такива са рисковете, когато билетите са резервирани предварително. Дали на място може лесно да се купят билети за върха? Не знам, но предполагам – едва ли.
Все пак, ако пренебрегнем липсата на гледка, самото преживяване беше много интересно. Контактът с вътрешността на тази метална конструкция си заслужава. Но се пригответе: хората са много, на моменти твърде много. Ето и един практичен съвет: ако сте решили да се качвате, предвидете си поне два часа и половина за цялото преживяване – чакане, проверки, асансьори, разглеждане на всички нива и слизане.
Качването наистина е впечатляващо. Бяхме с първата група за деня, в 9:30 ч. Първо се изкачвате с асансьор тип фуникуляр по един от „краката“ на кулата и стигате до първите етажи. Дамата, която управляваше асансьора, дори запя френска песен, което придаде още настроение на тясното, но емоционално изкачване. След това се прехвърляте на други асансьори, които – както показва таблото – ви изстрелват с 7 км/ч до около 280-ия метър. И ето ви там – в облаците.
Не знам дали бихте се разочаровали, ако вашият час се падне точно в такъв ден – гъстата мъгла изтрива Париж и оставя само сивобяло нищо. Но на всеки се случват подобни моменти. Просто трябва да извадим от тях нашите собствени спомени.
Децата и сега разправят как са “пипали облаците”, та ако иска човек може да си намери забавления. А и Адриана посети тоалетната на върха на кулата, та може да се каже, че емоционално намери своето на 280м над Париж.
Когато общото изчезне, детайлът изпъква. Липсата на гледка от кулата ни даде възможност да оценим самата кула. Да усетим контакта с вътрешността на тази изумителна метална конструкция, да видим мащаба ѝ отвътре, да чуем вятъра в гредите.
По стъпките на историята: Инвалидите и Сен Жермен
Макар и в силно есенен ден, решаваме да се разходим пеш от Айфеловата кула към Латинския квартал. Това е много ходене, хич не е малка разходка с две деца, но искахме да се насладим на Париж от тази страна на реката. Планът е да минем през Hôtel des Invalides (Домът на Инвалидите). Първоначално не смятахме да влизаме, но комплексът е толкова внушителен, че се озовахме вътре. Построен през 17-ти век от Луи XIV, за да приюти 4000 ветерани от войните, днес той е един от най-големите музейни комплекси в света, седалище на Музея на армията (Musée de l’Armée). Неговият златен купол (Dôme des Invalides) е един от най-разпознаваемите символи в силуета на Париж. Точно под този купол, в пищен саркофаг от червен кварцит (а не порфир, както често се бърка), лежи тялото на Наполеон Бонапарт. Ние не вляохме в самата гробница, но се разходихме из огромния почетен двор (Cour d’honneur), децата се позабавляваха и усетихме мащаба на историята.
Колко злато има в купола? Куполът на Инвалидите е висок 107 метра и е позлатен с истинско злато. По време на последната голяма реставрация за 200-годишнината от Френската революция (през 1989 г.), са използвани 12 килограма злато. То е нанесено под формата на 555 000 изключително фини златни листчета. Това е петото позлатяване в историята на сградата (първото е било през 1715 г.). Блясъкът му е толкова силен, че се е превърнал в ориентир за пилотите над Париж
Тази разходка ни преведе през няколко от най-важните райони на Левия бряг: от 7-ми (Айфеловата кула, Инвалидите), през 6-ти (Сен Жермен) до 5-ти (Латинския квартал). Тук е мястото да обясним арондисманите. Париж е разделен на 20 административни района, или arrondissements. Те са номерирани и подредени в спирала, започваща от центъра (1-ви, при Лувъра) и въртяща се навън по посока на часовниковата стрелка, като черупка на охлюв (l’escargot). Важно е да се знае обаче, че тези административни „квартали“ невинаги съвпадат с културните и исторически quartiers. Така например прочутият „Латински квартал“ се разпростира главно в 5-ти арондисман, но навлиза и в 6-ти, докато „Сен Жермен“ е сърцето на 6-ти.
Така, ходейки, неусетно стигнахме до станцията на метрото Saint-Germain-des-Prés. Бяхме попаднали в сърцето на интелектуален, артистичен и шикозен Париж. Това е „магията“ от заглавието на Ден 2. Районът дължи името си на Абатство Сен Жермен-де-Пре, чиято църква се смята за най-старата в Париж (основана е през 6-ти век). След Втората световна война кварталът става център на екзистенциализма. В легендарните кафенета Les Deux Magots и Café de Flore (които са точно тук, едно срещу друго) Жан-Пол Сартр, Симон дьо Бовоар, Албер Камю и Борис Виан са пишели, спорили и променяли света. Днес тези кафенета са все така пълни (и скъпи), а по улиците са се настанили луксозни бутици и галерии за изкуство, но атмосферата на артистичен бунт все още се усеща.
Crêpes, Galettes и едно щастливо откритие
След тази доза имперско величие и интелектуални висини, беше време за нещо по-земно: френски палачинки. Тръгнахме да търсим crêperie (местенце за палачинки) и тук е добре да се знае нещо важно. Във Франция има два основни вида: сладките crêpes и солените galettes. Сладките са тези, които познаваме – правят се от бяло, пшеничено брашно (froment) и се сервират с шоколад, конфитюр, захар или плодове. Солените обаче, „галети“ (galettes), идват от Бретан, правят се от по-тъмно, безглутеново брашно от елда (sarrasin) и се пълнят със сирене, шунка, яйце (класиката е complète) или каквото друго се сетите.
И така се озовахме пред La Crêperie du Clown (на 6 Rue des Canettes). Макар да не е „знаково“ в смисъла на историческо място от 100 години като Les Deux Magots, ревютата онлайн го определяха като „едно от най-добрите в Париж“. Бяхме длъжни да проверим. Местенцето е супер малко и имахме късмет, че много любезна дама успя да ни настани почти веднага – веднага след нас се образува опашка. Обядът ни мина в палачинки (солени и сладки), ябълков сок за децата и великолепен ябълков сайдер за мен (традиционната напитка, с която се сервират галетите в Бретан).
Във Франция винаги можете да поискате „une carafe d’eau“ (ун караф д’о). Това е безплатна чешмяна вода, сервирана в кана. Французите с присъщото си чувство за хумор я наричат „Château la Pompe“ („Шато ла Помп“). Това е иронична игра на думи – звучи като престижна марка вино (Grand Cru от някое „Шато“), но буквално означава „от помпата“ (или чешмата). От 1 януари 2022 г., законът „против разхищението“ (loi anti-gaspillage) задължава всички ресторанти, барове и кафенета да предоставят тази услуга безплатно, стига да сте поръчали нещо друго (храна или напитка). Водата в Париж, управлявана от Eau de Paris, е с отлично качество, напълно безопасна и дори е обект на градска гордост като екологичен избор. Така че, ако не държите на скъпа бутилирана минерална вода, просто уточнете, че искате carafe d’eau.
Ние бяхме супер доволни, а децата – щастливи от възможността да починат след дългата разходка.
Сърцето на Париж: Île de la Cité и двете ни срещи с Нотр Дам
Решаваме, че следобедът е идеален да се разходим до Île de la Cité – островът на Нотр Дам. Продължаваме пеш, защото удоволствието да си в Париж и да не бързаш, да се смесиш с тълпата по улиците, да гледаш сгради, магазини и ресторанти, е несравнимо.
Минаваме по моста Сен Мишел (Pont Saint-Michel) с гледка към Pont Neuf – който, противно на името си („Новият мост“), всъщност е най-старият оцелял мост над Сена в Париж, завършен още в началото на 17-ти век. Преди да стигнем катедралата, ние всъщност стъпваме на самата люлка на града. Île de la Cité е мястото, където се е родил Париж – тук е било римското селище Лутеция и оттук градът се е разраснал. Буквално пред катедралата се намира и френската „нулева точка“ (Point Zéro), от която се измерват всички разстояния в страната.
И тук, на площада, се сблъскваме с огромна опашка, чакаща да влезе в Нотр Дам. Има музика, някакво събитие и хиляди хора. Разбираме, че заради събития в катедралата достъпът е ограничен на моменти. Тъй като имаме още дни, решаваме да не си губим следобеда в чакане.
Но за да не ви връщам отново тук, ще прескоча директно към понеделник сутринта. В 9:00 ч. сме отново пред катедралата. Няма никой. Влизаме веднага.
Левият: Порталът на Дева Мария (където е била коронацията на Наполеон).
Десният: Порталът на Света Ана (майката на Мария). Любопитното е, че този десен портал е по-стар от самата катедрала – той е спасен от предишна църква и е вграден тук, което обяснява защо стилът му е малко по-романски и скован спрямо другите два.
Още отвън, на западната фасада, погледът се спира върху „Галерията на царете“ (Galerie des Rois) – дългата редица от 28 статуи над главните портали. Тук има една трагична и иронична история. Това не са кралете на Франция, както много хора мислят, а 28-те царе на Юдея от Стария завет, предци на Христос. По време на Френската революция обаче, разгневената тълпа ги помислила за символи на омразната монархия, свалила ги и ги „гилотинирала“. Статуите, които виждаме днес, са реплики от 19-ти век, дело на реставратора Виоле-льо-Дюк. (Оригиналните, обезглавени глави са намерени случайно чак през 1977 г. и днес се пазят в музея Клюни.)
Посещението на Нотр Дам е абсолютно задължително (must-see), особено сега. Тази 850-годишна сграда е сърцето не само на религиозен Париж, но и на цяла Франция. Тя е била свидетел на коронацията на Наполеон Бонапарт за император през 1804 г. (картина на която има в Лувъра) и на безброй кралски сватби. След опустошителния пожар от април 2019 г., който светът гледаше със затаен дъх, и последвалото ѝ повторно отваряне (в края на 2024 г.), да влезеш вътре е още по-емоционално преживяване.
Мащабът е спиращ дъха. Огромните, 13-вековни розетни прозорци, които по чудо оцеляха почти невредими от пламъците и оловния дим, сега блестят с възстановена слава. Като влезеш, погледът веднага се приковава от „La Gloire“ (Славата) – впечатляващата позлатена скулптурна композиция зад главния олтар. Това „златно слънце“, проектирано от Виоле-льо-Дюк през 19-ти век, също оцелява по чудо в пожара и днес, след педантична реставрация, блести по-ярко от всякога, символизирайки възкресението на катедралата.
Отвъд акцентите: Пътят към дома
От Île de la Cité апартаментът ни на 7 Rue de Tracy не е чак толкова далеч, макар децата вече да мрънкат. Решаваме да се приберем пеш, за да се насладим на духа на историческия Париж. Искахме да минем през 1-ви арондисман, а след това и през следващия (кой е той? – ами, 2-ри, нашият „домашен“ арондисман), за да се „омешаме“ с хората.
Това е моментът, в който осъзнаваш, че Париж не е само акцентите. Париж е много повече. По пътя минаваме покрай Центъра Помпиду (онази „обърната“ сграда с тръбите отвън) и огромния подземен търговски център и възел Les Halles, „коремът на Париж“, както го е нарекъл Емил Зола.
Бавно се прибираме в нашия 2-ри арондисман – квартал Sentier. Някогашен център на текстилната индустрия, днес той е оживен, шумен, автентичен, пълен със стартъпи, скрити барове и истински парижани. И така, уморени, но доволни, се прибрахме, за да се подготвим за вечерята, за която ще ви отделя специална историйка.
Кой окраде луната (Qui plume la lune)
Qui Plume la Lune („Кой оскуба/окраде луната“) или как да си угодим на гурме душите ни и 5 чаши вино, за родители герои. Qui Plume la Lune е от този тип ресторанти, които много харесваме – тип лично гурме преживяване, скрито в 11-ти арондисман (50 rue Amelot).
Ако харесвате гурме ресторанти като нас прочетете цялата статия: Qui Plume la Lune: 1-звезда Мишлен с деца (на 7 и 10) в Париж
Освен че печели звезда Мишлен през 2014 г., това, което прави ресторанта специален, е неговата философия. Тук няма à la carte меню. Има само „слепи“ дегустационни менюта (започващи от достъпно 3-степенно меню за 70€), където се доверяваш изцяло на шефа. Всичко се ръководи от сезонността и продуктите. След скорошен редизайн по случай 10-годишнината, мястото е описано като „топъл и уютен пашкул“, който разбива клишетата за студените и плашещи ресторанти със звезди. Бяхме готови за импровизации.
За нашите кулинарни пътешествия, които винаги съпътстват разходките ни, е изключително приятно да попаднем на място, което бихме препоръчали без да се замислим. Мими беше отделила много време, за да намери перфектния баланс: ресторант, който хем да ни предизвика с гурме меню, хем да е удобен за деца. Qui plume la lune се оказа точно такова откритие. Оказа се, че това място с 1 звезда Мишлен предлага нещо рядко: специално „Menu enfant“ (35€ за деца под 10), което е по-кратко, по-евтино и включва адаптирани ястия от менюто на възрастните.
, Анна получи своята гурме порция от специалното ‘Menu enfant’ – с гарнитура от цветни зеленчуци и адаптирани вкусове.
И така, тази събота вечер се превърна в гурме кулминацията на пътуването… за децата! А ние, родителите, вече имахме отчаяна нужда от чаша… две… или пет хубаво вино. Повярвайте ни, да обикаляш Париж с деца, макар и интересно, не е лека работа.
Полутийнейджърката ни беше сърдита (както се случва), което респективно караше по-малката да е по-културна. В тази семейна идилия седнахме на масата. За да можем да съчетаем темпото с децата, избрахме 5-степенното меню „Angèle“ (110€). Трябва да се отбележи, че за ресторант с 1 звезда Мишлен в Париж, цените са повече от балансирани. Храната беше чудесна – имаше вкусове, които ще запомним, продукти, които виждахме за пръв път в такава светлина, и настроения, които само такава „сляпа“ импровизация може да ти даде. Беше най-комфортната ни вечеря. В онзи топъл, уютен пашкул, далеч от студените клишета, ние „скубехме луната“ и се наслаждавахме на момента. Определено най-вкусното и приятно преживяване от цялото пътуване.
Ден 3: Кралската ос (Лувър, Тюйлери, Шанз-Елизе)
Мисия „Лувър“: Как да избегнем опашката
Третият ден беше отреден за „Кралската ос“ на Париж – Лувъра, парк Тюйлери, Шанз-Елизе и Триумфалната арка.
Започваме с Лувъра. Веднага трябва да кажем: всичко под половин ден за този музей е крайно недостатъчно. А и Париж е пълен с музеи (като Орсе или Оранжерията, които са наблизо) и Лувърът, макар и най-известен, не е единственото място, където може да се насладите на изкуство. Нашият пътепис ще ви разходи само за малко из него, тъй като имахме няколко ясни, „семейни“ цели.
Бяхме си запазили билети за 9:30 сутринта (отново – задължително!). И ние, като всички, подходихме към голямата стъклена пирамида. Заслужава си да се види – децата веднага се разпръснаха да снимат. Опашката обаче беше огромна. Докато се оглеждахме, разпитахме един от служителите накъде да се насочим с нашите билети за запазен час и така разбрахме за по-лесния вход.
И тук идва нашият най-голям практически съвет: не се редете на опашката при стъклената пирамида, освен ако не държите да влезете точно оттам.
Защо тогава всички са там? Защото пирамидата е повече от вход – тя е модерен символ. Поръчана от президента Франсоа Митеран и проектирана от прочутия архитект Яу Мин Пей (I. M. Pei), тя е открита през 1989 г. (за 200-годишнината от Революцията). Първоначално е била изключително спорна – този стъклен, модерен „белег“ в средата на кралския дворец Cour Napoléon. Днес обаче тя е не просто икона, а брилянтно функционално решение. Тя служи като главен вход, който отвежда посетителите в огромно подземно фоайе (Hall Napoléon), откъдето се разпределя достъпът до трите крила на музея: Ришельо, Съли и Денон.
Но има много по-бърз начин. Отидете на северната страна на комплекса (откъм Rue de Rivoli) и намерете входа при Passage de Richelieu. Оттам, с предварително закупени билети, влязохме почти веднага.
Първата ни цел, разбира се, беше тази на децата: да видят Мона Лиза на живо. Разбираемо, това е най-известната картина в света. Но знаете ли защо?
Всъщност, световната ѝ слава не идва само от енигматичната усмивка. Истинската ѝ известност се „ражда“ през 1911 г., когато картината е открадната от Лувъра. Крадецът, италианският патриот Винченцо Перуджа, я скрива в апартамента си в продължение на две години, вярвайки, че картината принадлежи на Италия (макар Леонардо сам да я е донесъл във Франция). Когато вестта за кражбата гръмва, Мона Лиза е навсякъде по вестниците. Хора се тълпят в Лувъра само за да видят… празното място на стената. Когато най-накрая е намерена и върната през 1913 г., тя вече не е просто картина – тя е световна знаменитост.
Нашият спринт из Лувъра: „Голямата тройка“ и лични фаворити
Съветваме ви, ако влизате така рано като нас, първо да минете през Мона Лиза. Ако влезете след 10 ч., вече няма никакво значение откъде ще започнете. Но пък ние с Адриана, в търсенето на тоалетна в 9:30, се озовахме в няколко изключително красиви и напълно празни от туристи зали – понякога е хубаво да се изгубиш.
И така, следвайки табелите (и тълпите), стигнахме до Мона Лиза (Джокондата). Тя се намира в Крило Денон, Зала на държавите (Salle des États). Пригответе се за хаос, блъсканица и разочарование от малкия ѝ размер, защитен зад дебело бронирано стъкло. И все пак, трябва да знаете, че да се доберете до първи ред изисква малко нахалство и леко побутване, особено ако сте с дете. Реалността е, че много от хората са дошли просто да се „отчетат“ и да направят незабравимото селфи. Те сякаш възприемат Париж като задължен да им осигури достъп и минават през всички останали, без да се огледат. Та да, ще се поблъскате, ще се поядосате, но накрая ще видите тайнствената усмивка, която в днешно време май е отправена най-вече към нас, хората с телефони в ръка.
Защо е зад стъкло? Мона Лиза е зад бронирано стъкло не само заради кражбата от 1911 г., но и заради поредица от вандалски атаки. През 1956 г. долната част на платното е повредена, след като посетител я залива с киселина, а по-късно същата година друг хвърля камък по нея, наранявайки левия лакът на Джокондата. Оттогава тя е зад стъкло. През 2005 г. е инсталирана сегашната витрина, която поддържа постоянна температура от 20°C и 50% влажност, за да запази дървения панел от топола (да, тя е на дърво, не на платно!) от изкривяване.
Следващата ни цел беше Крилатата победа на Самотраки (Нике от Самотраки). Имахме лична причина – приятели от Халкидики ни бяха подарили малко копие и искахме да видим оригинала. Местоположението ѝ е може би най-впечатляващото в целия музей – тя не е в зала, а е кацнала на върха на главното стълбище „Дарю“ (Крило Денон). Тази елинистична скулптура от II в. пр.н.е., изобразяваща богинята на победата върху носа на боен кораб, е спираща дъха, дори (или може би тъкмо защото) е без глава и ръце.
По пътя към гръцките антики минахме през Salle des Caryatides (Залата на Кариатидите) в Крило Съли. Това е една от най-старите зали в Лувъра, бивша бална зала на френските крале. Името ѝ идва от четирите огромни женски фигури (кариатиди), които поддържат балкона на музикантите, изваяни от Жан Гужон през 16-ти век. Самата зала е пълна с шедьоври и служи като величествен вход към колекцията.
Оттам се насочихме към Венера Милоска. Като хора, били на остров Милос, където е открита през 1820 г., бяхме длъжни да ѝ обърнем специално внимание. Ще я намерите в Крило Съли, на приземния етаж, сред гръцките антики. Смята се, че изобразява Афродита, а мистерията с липсващите ѝ ръце я прави още по-завладяваща.
Друга любопитна за мен картина, която веднага ми напомни за уроците по история, бе „Свободата води народа“ от Йожен Дьолакроа. Тя е в Крило Денон, близо до Мона Лиза, в залата с големите френски шедьоври. Важно е да се знае, че тя не изобразява Френската революция от 1789 г., а Юлската революция от 1830 г. Този момент беше и специален личен поздрав. Докато пиша това, Анна е на репетиция за операта „Андре Шение“ – която се развива по време на Френската революция. В нея тя играе момче, което тича по сцената, носейки знаме, досущ като момчето до фигурата на Свободата в картината.
Точно срещу Мона Лиза (и често пренебрегвана заради нея) се намира още една наша цел – „Коронацията на Наполеон“ от Жак-Луи Давид. За разлика от малката Джоконда, тази картина е колосална – почти 10 метра широка и 6 висока. Тя е чиста имперска пропаганда, запечатала момента, в който Наполеон коронясва съпругата си Жозефина в катедралата Нотр Дам, която бяхме посетили. Интересен факт е, че първоначално Давид рисува Наполеон, коронясващ себе си (в присъствието на папата, който просто седи отзад), но по-късно променя сцената, за да я направи малко по-малко арогантна.
Видяхме и известната статуя на Спящия Хермафродит (Крило Съли). Това е една от най-интригуващите скулптури. Според мита, Хермафродит е син на Хермес (бога на пратениците) и Афродита (богинята на любовта) – изключително красиво момче. Нимфата Салмакида се влюбила до лудост в него, но той я отхвърлил. Тогава тя се помолила на боговете никога да не ги разделят. Боговете чули молбата ѝ… и слели двете им тела в едно, създавайки същество, което притежава и мъжки, и женски характеристики. Статуята в Лувъра е известна с тази си двойственост – от гърба изглежда като изящна, спяща жена, но заобикаляйки я, зрителят открива мъжката ѝ природа. Този елемент на „изненада“ е бил много ценен в древността. Любопитен обрат е и матракът, върху който лежи – той е добавен чак през 17-ти век от италианския бароков майстор Бернини, създавайки невероятен контраст между твърдия камък и привидно меката повърхност.
Това е Големият сфинкс от Танис (Grand Sphinx de Tanis) – една от перлите на египетската колекция в Лувъра. Той е особено впечатляващ не само заради размерите си, но и заради загадката около него. Намерен е през 1825 г. в руините на храма на Амон в Танис. Любопитното е, че никой не знае със сигурност кой е оригиналният фараон, чието лице изобразява. Надписите по него са „палимпсест“ от история – имената на първоначалния владетел са изтрити и заменени от тези на следващи фараони (като Мернептах и Шешонк I), които са искали да си присвоят статуята.
Още едно египетско чудо беше Саркофагът на Рамзес III. Този масивен гранитен „ковчег“ (по-точно долната му част, „ваната“) тежи тонове и е покрит с мистериозни йероглифи и сцени от „Книгата на портите“, описващи пътуването на слънчевия бог през подземния свят. Любопитен факт е, че капакът на този саркофаг не е тук – той се намира в музея „Фицуилям“ в Кеймбридж, Англия. Те са били разделени още през 19-ти век от откривателя Джовани Белцони – история, достойна за приключенски филм.
И тъй като сме на вълна крале, в Крило Съли се намира и емблематичният портрет на Луи XIV (Краля Слънце) от Хиацинт Риго. Този портрет е рисуван през 1701 г., когато кралят е на 63 години – напълно жив и властващ. Любопитното е, че първоначално е поръчан като подарък за внука му (краля на Испания), но на Луи XIV толкова му харесал резултатът, че задържал оригинала за себе си. Обърнете внимание на краката му – те са изненадващо елегантни и изпънати за човек на тази възраст. Това не е случайно: Краля Слънце е бил страстен танцьор на балет в младостта си и много се е гордеел с краката си („най-красивите крака във Франция“). Затова е настоял да бъдат изобразени така, обут в характерните си обувки с червени токчета – символ на аристократичност, който той въвежда.
Впечатли ни и един друг експонат с интересна история – Мечът и кинжалът на Великия магистър на Малтийския орден Жан Паризо дьо ла Валет. Тези оръжия са истински шедьовър на златарското изкуство, подарени на Ла Валет от испанския крал Филип II през 1565 г. като признание за героичната защита на Малта по време на Голямата обсада от османците. А как са се озовали в Лувъра? Наполеон Бонапарт ги взима „за спомен“ (разбирай – заграбва ги) през 1798 г., когато завладява Малта на път за Египет. Той е бил толкова впечатлен от тях, че е носил кинжала със себе си.
Като ярък контрапункт на цялата тази древна история, децата бяха абсолютно впечатлени от Апартаментите на Наполеон III. Намират се в Крило Ришельо и са чисто, ослепително „Уау!“. Те са напълно автентични и се намират на оригиналното си място – това са били пищните държавни зали за държавния министър по времето на Втората империя. Това не е музейна възстановка, а истински, запазен интериор от 19-ти век – тонове злато, червено кадифе, гигантски кристални полилеи и разкошни мебели. Усещането е, че си попаднал не в музей, а в действащ кралски дворец, и за децата това беше по-впечатляващо от много статуи.
Кралската ос: От Тюйлери до Триумфалната арка
Напускаме Лувъра и излизаме през подземния търговски център Carrousel du Louvre, покрай прочутата Обърната пирамида (La Pyramide Inversée). Когато стъпваме отново на въздух, пред нас е Триумфалната арка на Карусел (Arc de Triomphe du Carrousel).
„Това ли е Триумфалната арка?“ – веднага пита Адриана.
Еми, не е… Обяснявам, че това е „малката“ арка, поръчана от Наполеон, за да празнува победите си (като тази при Аустерлиц) и да служи като параден вход към Двореца Тюйлери (Palais des Tuileries). Точно така – дворецът, който вече не съществува. Този огромен дворец, построен от Катерина Медичи, е свързвал крилата на Лувъра и е затварял целия комплекс. Но през 1871 г., по време на Парижката комуна, е опожарен до основи.
Унищожението му, колкото и трагично да е, ражда най-великолепната гледка в Париж: Кралската ос (Axe Historique). Заставаме точно на тази ос. Пред нас в перфектна права линия са: Арката Карусел, след това градините Тюйлери (Jardin des Tuileries), в далечината Обелискът на площад Конкорд (Place de la Concorde), а зад него, на хоризонта, се издига и истинската Триумфална арка.
Тръгваме по тази ос. Разходката през есенните градини Тюйлери (Jardin des Tuileries) е прекрасна. Това са бившите кралски градини, създадени още през 1564 г. от Катерина Медичи (която построява и изгорелия дворец). Първоначално са били в италиански стил, но по-късно са преработени от Андре Льо Нотр (градинарят на Луи XIV във Версай) в класическия френски стил, който виждаме днес – перфектна симетрия, подрязани дървета, големи алеи и геометрични езерца. Днес градините са музей на открито, пълни със скулптури (както класически, така и модерни на Майол), фонтани и характерните зелени метални столове, които парижани местят където си поискат, за да се насладят на слънцето. В западния край на градините, преди да излезем на Конкорд, се намират и Музеят Оранжери , където се съхраняват прочутите „Водни лилии“ на Моне.
Ние продължаваме направо и стигаме до площад Конкорд (Place de la Concorde). Това е място с мрачна история – по време на Революцията, точно тук се е издигала гилотината, отнела живота на Луи XVI и Мария Антоанета. Връзката с революционния терор отново извика у мен спомена за операта „Андре Шение“, чийто главен герой, поетът, завършва живота си точно на гилотината. Днес, иронично, в центъра на този кървав площад стои символ на мира и древността: 3300-годишният Луксорски обелиск. Това е 23-метров (230-тонен) монолит от розов гранит, покрит с йероглифи, възхваляващи фараона Рамзес II. Той е подарен на Франция през 1836 г. от вицекраля на Египет, Мохамед Али паша. Невероятното инженерно постижение по транспортирането му от Египет до Париж е описано в диаграми на самия му пиедестал. Златният връх (пирамидион), който виждате днес, всъщност е модерен, добавен през 1998 г., за да замени липсващия оригинал.
От Конкорд започва прочутият булевард Шанз-Елизе (Avenue des Champs-Élysées). Името му е поетично – „Елисейските полета“, раят на героите от гръцката митология. Някога тук е имало само блата и поляни извън града. Булевардът, който виждаме днес, е започнат през 17-ти век от Андре Льо Нотр (същия от Тюйлери) като продължение на градините.
Днес той е световно известен с финала на Тур дьо Франс и големия военен парад на 14 юли. И тук идва моментът за едно признание: мен лично този булевард не ме вдъхновява. Превзет е от лъскави магазини на глобални марки, шоуруми на коли и тълпи от туристи. Но хората искат да се снимат с табелката „Шанз-Елизе“, така че продължаваме напред, към голямата цел в края на булеварда.
Триумфалната арка и хипнотичният хаос
Вървим ние и почти сме стигнали до Триумфалната арка (Arc de Triomphe). Тълпата се сгъстява. Стигаме до площад „Шарл дьо Гол“, по-известен със старото си име, Place de l’Étoile.
Това е голямата арка. Поръчана е от Наполеон I през 1806 г., веднага след победата му при Аустерлиц, за да почете своята „Велика армия“. Тя е толкова колосална (50 метра висока), че изграждането ѝ отнема 30 години.
Споменям си преди години, когато се качих на Триумфалната арка и гледах движението от върха ѝ. Гледката към колите, идващи от дванадесетте лъча , които се събират в този хаотичен кръг без светофари, беше хипнотизираща. Днес имаше огромна опашка за това. Популярността на тези обекти ги е превърнала в места, където просто… се редиш на поредната опашка.
Под самата арка се намира Гробът на Незнайния воин, положен тук през 1921 г. в памет на загиналите в Първата световна война. Всеки ден в 18:30 ч. ветерани запалват Вечния огън – традиция, която не е прекъсвана дори по време на нацистката окупация.
Ние днес нямаме намерение да се качваме. От тук хващаме метрото за Монмартър, за да хванем последните часове на деня в този артистичен квартал.
Залез в Монмартър: Селото на хълма
Хващаме метрото и сякаш попадаме в друг град. Излизаме на станция Anvers или Abbesses и започваме изкачването. Монмартър (18-ти арондисман) не е просто квартал, той е La Butte – Хълмът. Преди да бъде присъединен към Париж през 1860 г., той е бил отделно село, пълно с лозя, каменоломни за гипс и… 30 вятърни мелници (две от които са оцеляли, като прочутата Moulin de la Galette).
На върха, като бяла корона на града, стои Базиликата Сакре-Кьор (Bazilique du Sacré-Cœur). Тя изглежда древна, но всъщност е сравнително нова – завършена е през 1914 г. Построена е със спорен мотив: като акт на „национално покаяние“ за „греховете“ на Парижката комуна от 1871 г., която започва именно тук, на хълма.
Ние сме тук за финала на деня. Хващаме последните часове светлина и гледката от стъпалата пред базиликата е една от най-добрите в Париж – целият град се разпростира в краката ни, окъпан в златната светлина на залеза.
Но истинската душа на Монмартър е зад базиликата, на няколко крачки от тълпите пред нея. Навлизаме в лабиринт от калдъръмени улички, бръшлян и малки къщи. Стигаме до прочутия площад Place du Tertre. Днес той е туристически магнит, претъпкан с карикатуристи и художници, които се борят за вниманието ви. Но само преди век, това е било артистичното сърце на света по времето на Belle Époque. Тук, в порутените сгради като Bateau-Lavoir, са живели, рисували, гладували и променяли изкуството млади и все още неизвестни художници като Пикасо (който рисува „Госпожиците от Авион“ тук), Модилиани, Ван Гог и Реноар.
Това е мястото, където се сблъскват романтичният мит и туристическата реалност на Париж.
Отвъд Place du Tertre: Истинското село
Но Монмартър наистина е магичен, стига да кривнете от главния поток. Ако се спуснете по северния склон, далеч от тълпите, ще стигнете до Clos Montmartre – малкото, скрито и все още функциониращо лозе на хълма, където веднъж годишно се прави вино.
Тук можете да намерите и хубав ресторант, малък, но симпатичен, където да се насладите на романтиката на мястото. Ние намерихме нашия: L’Annexe – Montmartre. Беше неделя вечер и мястото беше супер заето – без резервация нямаше да можем да седнем, постоянно отпращаха хора. Вътре беше пълно почти само с французи (е, май имаше и една маса чужденци), а един пълничък сервитьор ни обслужваше с шеговита усмивка.
Храната много ми хареса. Нищо претенциозно, но подредено и овкусено майсторски. От предястието до десерта всичко бе чудесно приготвено. Поръчахме си бутилка вино и, разбира се, carafe d’eau (да ви напомня отново за този съвет!). Вечерта беше знаменита и перфектен завършек на дългия ден.
Последен съвет: Изкуството да купуваш сувенири
Няма как да не говорим за сувенири в Париж. Ще дам лек пример: купихме ключодържатели с Айфеловата кула от магазина на самата кула, на междинните етажи. Струваха около 10 евро, но качеството на изработка е много приятно.
Ако отидете в Монмартър обаче, ще видите друго. Цените на сувенирите започват да се изкачват заедно с вас по хълма. В началото, в подножието (около Anvers), е по-евтино – може да намерите оферти от 5 евро за 10 или 12 кулички. Горе на върха, около Place du Tertre, същите стават 6 евро за 3 броя. Но трябва да знаете – тези кулички нямат нищо общо с оригиналните сувенири. Бих казал, че са с много лоша изработка.
Така че, съветът ни е: ако ви трябва масово да подарявате кулички и магнити, купете си ги преди да се изкачите!
Сбогуване с Париж: Последна разходка
От Монмартър до нашия апартамент във 2-ри арондисман не е никак близко. Но в Париж всички разходки ни харесваха и решихме да се сбогуваме с есенния град, като се разходим пеш. Красив е Париж през есента.
Нашите финални съвети (и хапки)
Какво да опитаме в Париж?
Кулинарният чар на Париж не е в сложното гурме (макар че го има, както видяхме), а в перфектното изпълнение на простите неща. Качеството идва от вековни традиции. Търсете малката квартална boulangerie с опашка сутрин, шумното bistro на обяд и уютната crêperie на ъгъла.
- Лучена супа (Soupe à l’oignon): Абсолютната класика. Гъст, тъмен телешки бульон, плътен от часове готвене на лук, сервиран в гювече и запечен с крутон и тонове разтопено сирене Грюер. Опитахме я в Bistrot Des Fables и беше великолепна.
- Croque-monsieur & Croque-madame: Това не е просто „сандвич с шунка и сирене“. Това е икона на парижките кафенета, родена в началото на 20-ти век. Представлява шунка и сирене (обикновено Грюер) между две филийки хляб, обилно полят със сос Бешамел (Béchamel) и запечен до златисто. Croque-madame е същият сандвич, но с поширано или пържено яйце отгоре.
- Crêpes & Galettes (Палачинки): Както вече споменахме, това са два различни свята. Търсете Galettes (солени, от брашно от елда) за основно ястие – класиката е complète (шунка, сирене, яйце) – и Crêpes (сладки, от бяло брашно) за десерт.
- Baguette (Багета) & Jambon-beurre: Истинската багета (baguette de tradition) е преживяване сама по себе си. А Jambon-beurre е най-парижкият сандвич – просто хрупкава багета, висококачествено френско масло (много от него!) и страхотна шунка.
- Confit de canard (Патешко конфи): Бавно сготвено в собствената си мазнина патешко бутче, докато месото стане толкова крехко, че се разпада, а кожата е златиста и хрупкава. Обикновено се сервира с картофи, сотирани в същата мазнина.
- Steak-frites (Стек с пържени картофи): Класиката в бистрото. Тайната е в качеството на месото и в перфектния сос (обикновено сос Беарнез (Béarnaise) или пиперков сос (Sauce au poivre)).
- Macarons (Макарони): Забравете имитациите. Опитайте истинските от легендарни сладкарници като Pierre Hermé (за авангардни вкусове) или Ladurée (за класиката).
Ако имате любимо фууд място в Париж, оставете го като коментар, убеден съм, че за някого ще е много полезно.
Транспорт в Париж: Метро и билети (Цени към ноември 2025 г.)
Придвижването в Париж е лесно, но системата за билети може да бъде объркваща, тъй като старите хартиени билетчета (и карнетите от 10) почти изчезнаха. Ето опциите:
Метростанция Anvers: Входът към Монмартър
- Билет за едно пътуване (Metro/RER): 2.50 €
- Билет за едно пътуване (Bus/Tram): 2.00 €
- Navigo Easy: Това е вашият най-добър приятел за кратък престой. Купувате самата карта (струва 2 €) и я „зареждате“ с билети.
- Navigo Jour (Дневна карта): 12.00 €
- Важи за зони 1-5 (без летищата). Дава ви неограничено пътуване за един календарен ден (до полунощ). Изключително изгодно, ако планирате повече от 4-5 пътувания в рамките на деня.
- Navigo Découverte (Седмична карта): 31.60 € + 5 € за карта
- Това е най-добрата сделка, ако сте в Париж за 4+ дни, НО има една уловка: картата важи за календарна седмица (от понеделник 00:00 до неделя 23:59). Не важи 7 дни от момента на купуване.
- За издаването ѝ ще ви трябва снимка паспортен формат, която да залепите на нея. Картата е лична и струва 5 €.
Една последна равносметка за ресторантите
И за финал – една равносметка за ресторантите. В Париж съвсем лесно може да попаднете на посредствени места или на тези, които всички наричат „туристически капан“. Всъщност, те са просто ресторанти без някаква душа в тях.
Трудно е човек да си избере, а сред стотиците гидове, които препоръчват разни заведения, е още по-трудно. Затова, ако имате желание да ядете интересна и качествена храна, нашият съвет е да си набележите местата предварително. Цените в Париж са високи, както за хотели, така и за ресторанти (дори в сравнение с градове като Рим), и е жалко да дадете много пари за нещо, което не си заслужава.