Есенните цветове на Разбоишки манастир „Въведение Богородично“

Минаха много години от последната ни разходка до Разбоишки манастир. Популярното му име идва от малкото селце, което е най-близо до него и до което трябва да стигнете, за да се отправите към манастира. Може и друг път да поемете, но оттук гледката и разходката са най-приятни и затова ще разкажем за него.

С Ани се озовахме в Разбоище в средата на октомври и може би това е един от най-красивите моменти да се озовеш тук. И като превъртя статиите и си намеря статията за разходката ни тук, се оказва, че сме описали отново октомври. А и статията много ми харесва, затова само ще допълня детайли към нея.

Октомврийска разходка преди няколко години

Беше хубава есенно-октомврийска сутрин, когато тръгнахме към Разбоишки манастир, за манастира бях слушал от много отдавна и се канех да го посетя, събота се оказа подходящо за посещения. Ако се чудите кой път да изберете, нашият мина през град Годеч – село Туден – село Разбоище. В края на селото се спира на една полянка и оттам километър и половина пеш, за да се насладите на красотата на района.

[info]От София до Разбоище са около 80 км.[/info]

Разбоишки манастир

Пътечката минаваше през горичка, а ние бодро крачейки по нея и следвайки табелите, се озовахме на ръба на един хълм, а оттам се разкри прекрасна гледка към железопътна линия и пожълтели тополи около нея. За фон ни е част от масива Видлич – източна Стара планина.

Заспускахме се по склона и се оглеждахме за църквичката, защото знаех, че се вижда още от високото, но докато се взирах измежду скалите, църквата се беше появила откъм гърба ни. Тук трябва да вметна за фотографите ентусиасти – църквата никога не е огряна от слънце или поне така твърдеше чичо Васил.

Но на върха на хълма е може би най-хубавото място да се насладите на река Нишава, манастирските сгради и малката църквичка, построена в скалната ниша.

Някога тази църква е била много по-малка и изпъстрена с красиви стенописи. Но явно на някого не са му харесвали стенописите и леко душмански, през 1941 г.,  е белосал стените, като ги надрал, за да хване по-здраво новата хоросанова мазилка.

От стръмната пътека се изсипахме на релсите и се отправихме към стопанските и жилищните сгради на Разбоишки манастир. Там приветливо ни посрещна чичо Васил, който се грижи в момента за манастира. Цепеше дърва и ги подреждаше под дървеното стълбище. Когато се появихме на входа, прекъсна работата си, за да ни каже няколко думи, и ние сконфузени, че му пречим, се отправихме към скалната църква. Отбелязах си наум, че трябва бързо да се върнем да му помогнем с дървата.

Историята с Васил почти я бях забравил, не знам какво му е донесъл живота от преди токова години до сега, но при сегашната ни разходка с малката Ани срещнахме една монахиня, с която не успяхме да поговорим и която видимо бе освежила манастирските сгради и сега се усещаше повече човешката ръка. Старата история така си ми харесваше и така мило ми стана, че реших да я запазя.

Малката църква „Въведение Богородично“

До малката църква „Въведение Богородично“ в днешно време се стига лесно, по мостче през река Нишава и по каменно стълбище до самата църква. Но по време на самото създаване на манастира до пещерата не е имало стълба, а монасите отшелници са живеели в другите пещери в скалния рид Тупаница -Комско-Кознишкия дял на Западна Стара планина. През XVIII – XIX век е изграден и малкия храм, който някога е бил красиво изографисан. Но сега вече не е, само една малка стена пази спомен от старите картини на Страшния съд.

Запалих свещ и излизайки от сградата се забързах към жилищните сгради, все още с намерение да помогна. Но нашият домакин вече беше прибрал дървата и си говореше с още едни посетители. Седнахме на сладка раздумка пред старите сгради, почерпи ме с вода от съседния манастир, там в кладенеца водата била по-вкусна. И ме разведе из оцелелите стаички на манастира.

Няколко години по-късно с Ани запалихме по една свещ и се помолихме за здравето на близките ни.

Малко история за монасите и монахините на Разбоишки манастир

В стари времена манастирът е бил мъжки, но последните 60 -70 години обитателите му били монахини, които постегнали и поддържали светата обител. Последната монахиня починала 2007 година, а сега за сградите се грижи само чичо Васил. Малко тъжно и самотно изглеждат стаите сега, изоставени без живот.

Както споменах, през есента на 2019 видяхме една монахиня да се грижи за обителта. И вече има цветенца навсякъде, дворът е спретнат и се виждат повече признаци на живот в манастира.

Чепърлянски манастир „Света Петка“

Сбогувахме се с добрия човек (Да не забравим, че ни покани на храмовия празник „Въведение Богородично“ на 21 ноември 2013г. за когато бабата от миналата година си е заплюла и тази да прави боба за курбана. Искам да спомена, че и на 15 август (по нов стил) в манастира се празнува Успение Богородично.) и по негова препоръка се отправихме, пак по релсите, към следващия манастир – Чепърлянски манастир „Света Петка“.

Там наскоро е имало храмов празник (Св. преподобна Параскева – Петка Епиватска Търновска – Петков ден) и тукашния чичо, на когото не научих името, почистваше казаните от курбана във водите на река Нишава. Тук ни нагостиха с шоколадови бонбони, отново с вкусната вода директно от кладенеца, и по една много вкусна дюля. Както си приказвахме и снимахме, се чу вече и товарния влак за мините, как закарва празни вагони и ще взима пълни. Изчакахме да утихне влака и, защото вече се стъмваше, се забързахме наобратно.

Точно на залез се озовахме отново на хълма над Разбоишкия манастир. Гледката не може да се опише с думи, надявам се поне малко да съм я предал със снимки.

Залез с моята фея Анна

Анна си е на четири години, почти на пет, така се представя. Понякога е фея, а понякога Даниел. С Ани се разбрахме да направим страхотна разходка в гората и точно това се получи и на излизане от манастира трябваше да минем по релсите на рядко минаващия от тук влак и решихме да спрем да се поснимаме.

Влакът бе минал наскоро, чухме го и го видяхме и разчитахме на слуха си за новата му поява. И отделихме малко време да се позабавляваме и да отговарям на хилядите въпроси на Ани. Не бързахме, още бе рано за залеза. А последните хора, които видяхме, си бяха тръгнали преди вече половин час. От тук нататък не срещнахме никакви хора вече.

Единствения път през реката към селото е по железопътния мост и после покрай изоставената спирка на влака. Тук е можело да се слезе на спирката и да отидеш до недалечното село Разбоище. Но от много години вече не спира никакъв влак.

Заизкачвахме се по хълма и седнахме на предварително набелязаното място от нас с гледка към цялата местност с акцент на Разбоишкия манастир и църквата в скалите.

Последвайте ни в Instagram или Facebook, там сме много активни.

• Фейсбук
• Инстаграм