Кацам късно вечерта на летището в Тревизо и почти изпускам последния автобус за центъра на града. Не съм притеснен обаче – летището е супер близо, направо да се изкушиш да тръгнеш пеш. Автобусът ме оставя до жп гарата, която е на много удобно място до стария град. Пресичам по моста Ponte di San Martino, който е близо до хотела ни и по-късно минаваме често по него на път за Венеция (няма как да сме тук и да не отскочим и до Венеция). През 2026 г. полети от София до Тревизо има с Ryanair.
В тази история няма да ви разказвам какво да правите тук за един или два дни. Ние сме в Тревизо с други ангажименти, ще останем цяла седмица и просто бих искал да ви опиша града такъв, какъвто го усетихме.
Когато имаш на разположение няколко дни на едно място, първото нещо, което изчезва, е паниката на туриста. Спираш да препускаш със списък в ръка и започваш да забелязваш детайлите. Започваш да чуваш града. А в Тревизо основният звук е този на водата.
Каналите на Тревизо
Погледнат на картата, ще забележите как Тревизо буквално е прегърнат от вода. Резултат от симбиоза между природата и средновековното инженерство. В града всъщност влизат две реки, които оформят целия му облик. От южната страна на историческия център като широка прегръдка се извива спокойната река Силе (Sile) – най-дългата карстова изворна река в Европа. Нейните води тихо мият старите тухлени крепостни стени.
А от север към града се спуска малката река Ботенига (Botteniga). За да предпазят Тревизо и да разпределят водата умно из целия град, в началото на XVI век (около 1509-1511 г.) е проектиран Понте Приа (Ponte de Pria, което от местния диалект се превежда като Каменният мост). Смята се, че дизайнът на тази масивна конструкция е дело на монаха и архитект фра Джовани Джокондо, идеолог на ренесансовата отбранителна система на града. Точно под неговите седем ниски арки водите на Ботенига влизат в града, укротяват се от сложна система от шлюзове и се разделят на три ръкава. Местните ги наричат „каняни“ (cagnani – любопитна комбинация от думите за канал и къпане). Тези три вътрешни артерии – широкият Cagnan Grande, Buranelli и каналът Roggia – прорязват самото сърце на стария град. Те текат покрай и дори под самите къщи, преди накрая да се влеят в Силе.
По целия контур на стария град се вият тези канали и дълбоки защитни ровове. Мнозина ще кажат, че тук се усеща духът на Венеция, и ще бъдат напълно прави. Освен каналите, на всяка крачка, по ъглите на старите сгради и над портите, ще срещате символа на Светлейшата република – крилатият лъв на Сан Марко, който бди над фасадите.
Но голямата разлика е другаде: тук ги няма гондолите. Няма ги и изтощителните тълпи от хора, които те блъскат по мостовете. Вместо това, можеш просто да се пуснеш по течението на деня. И докато Венеция е величествена, голяма и мащабна, тук всичко е прибрано и приятно „cozy“ (както биха казали италианците – accogliente или уютно). Това ти дава онова неподправено усещане за спокойния, истински италиански начин на живот.
Piazza dei Signori и пица
Хвърлих куфара в хотела, буквално. Мими е от два дни тук и с колегите си вече ме чакаха в една от най-известните пицарии в региона – огромната Pizzeria e Ristorante Da Pino на Piazza dei Signori. Заведението е чудесен избор и за обяд, и за вечеря, като вечер работи от 18:00 до 23:00 часа (макар че по някое време кухнята затваря и остават да се правят само пиците).
Мястото е създадено от Джузепе (Пино) Джордано – един от най-известните и уважавани майстори пицари в Северна Италия. Неговата пицария отваря врати преди десетилетия и оттогава се е превърнала в истинска кулинарна институция. Мястото е живо, пълно с народ и е, както казах, огромно. Но може да се настаните на маса на площада и да се забавлявате на воля.
Точно тук, в подножието на високата градска камбанария и заобиколени от елегантната готика на “Двореца на 300-те” (Palazzo dei Trecento), умората от пътя изчезна. Дворецът е построен през 13-ти век, за да служи за централа на местния Maggior Consiglio – управляващият орган на средновековния град, който се е състоял от точно 300 души. Днес сградата се ползва със същото предназначение – за общинския съвет.
Тестото, продуктите, разговорите – всичко се нареди в перфектния италиански пъзел. Толкова бяхме гладни и улисани в емоцията от срещата, че дори не се сетих да снимам прочутата пица. Само ще вметна един важен детайл – бяхме си поръчали пица с аспержи. Може да звучи необичайно за някои, но тук, в провинция Тревизо, аспержите (особено белите от съседното Бадоере) са истинска кулинарна религия и преобразяват всяко ястие.
Но нека оставим кулинарията за момент и да ви разкажа още малко за самото място.
Малко история на Тревизо
Докато се разхождахме през следващите дни, започнахме да разбираме, че Тревизо има дълга история, която започва много преди крилатите лъвове на Сан Марко да „кацнат“ по фасадите му. Още в древността градът възниква като римско селище, известно като Tarvisium. Римляните бързо осъзнават предимствата на това място – стратегическо положение, пресечна точка на важни търговски пътища (като прочутата Via Postumia) и, разбира се, изобилие от вода. Градът се превръща във важен муниципиум и процъфтява. Много по-късно, през Средновековието, той става толкова оживен и весел, че гостуващите трубадури го наричат „Гостоприемният град“.
Но истинският подем, който обяснява защо Тревизо днес е толкова тясно свързан с водата в икономически план, идва малко по-късно. След 1389 г., когато градът доброволно става част от Венецианската република, той получава ключова роля – превръща се в „Житницата на Венеция“. Водите, покрай които днес се разхождахме лежерно, някога са въртели денонощно колелата на десетки мелници, за да правят брашно за венецианските кораби и дворци. Дори и днес, ако се загледате из каналите (особено около рибния пазар на Isola della Pescheria), ще видите останките от тези дървени воденични колела, потънали в мъх и история.
Бавна разходка: Какво да не пропускате
Трябва да ви призная нещо – ние тук наистина просто се наслаждавахме на времето в Италия и не сме обикаляли чак толкова много със списък в ръка. Тъй като имахме лукса на времето, разглеждахме града напълно без напрежение. Но ако трябва да откроя няколко места, които събират най-доброто от духа, архитектурата и изкуството на Тревизо, те биха били следните:
Piazza dei Signori и Дворецът на 300-те. Вече споменах този площад покрай първата ни пица в града, но той заслужава да бъде разгледан и на дневна светлина. Наричан от местните il Salotto (гостната стая), това е политическото и историческо сърце на Тревизо. Пространството е доминирано от величествената тухлена сграда на Palazzo dei Trecento (Дворецът на 300-те). Името му идва от XIII век, когато е бил седалище на Висшия съвет – управляващ орган, съставен от точно 300 видни граждани. Сградата е шедьовър на романско-готическата архитектура, но най-въздействащият детайл по нея не е орнаментиката, а един белег. Ако се вгледате във фасадата, ще забележите ясно изразена зигзагообразна линия, която разделя старите от по-новите тухли. На Разпети петък през 1944 г. масирана съюзническа бомбардировка почти срива двореца със земята. При реставрацията след войната, тази граница е оставена умишлено – като вечен белег и паметник на разрушението. Точно до него се извисява и Torre Civica (Градската кула), чиято камбана продължава да отмерва ритъма на живот тук.
Каналът на Буранелите (Canale dei Buranelli) Мястото, където се връщахме отново и отново. Така де, този канал минава през целия стар град и няма как да не минеш по мостовете му. Кръстен на рибарите от венецианския остров Бурано, които са търгували тук през 16-ти век, този канал е изключително живописен и е най-романтичното кътче в Тревизо. Къщите с дългите си, хладни портици буквално надвисват над водата, а отраженията на прозорците им се пречупват в леките вълни.
Порта Сан Томазо (Porta San Tomaso) Тъй като старият град е обграден от крепостни стени и ровове, рано или късно ще стигнете до някоя от портите му. Тази обаче е най-впечатляващата. Издигната през 1518 г., нейната ренесансова фасада е увенчана с огромен лъв на Сан Марко и статуя на Свети Павел на покрива, напомняйки за могъществото на Светлейшата република. Разходката покрай стените около нея е перфектният начин да усетите мащаба на средновековната отбрана на града.
Островът на Рибния пазар (Isola della Pescheria) Уникално градоустройствено решение. Рибният пазар тук не се намира просто на някой площад, а на малко изкуствено островче по средата на канал Канян Гранде, специално създадено за целта през 1856 г. Ние така и не го видяхме отворен – явно лежерният ни график се е разминавал с работното му време (традиционно пазарът работи само сутрин от вторник до събота, приблизително до 12:30 ч.), но дори и празна, структурата му има свой особен чар.
За сметка на това, точно там във водите край островчето има интересна бронзова статуя на русалка, която сякаш току-що е изплувала от канала. Оказа се, че тя е дело на съвременния местен скулптор Луиджи Симионато и е поставена там, за да олицетворява самата душа на Тревизо – красив град, роден от водата и живеещ в нейната прегръдка.
Катедралата на Тревизо (Duomo di Treviso) Ако слезете в криптата ѝ, ще откриете автентични средновековни фрески от 11-ти век. А горе, в Параклиса на Малкиостро, можете да се насладите на великолепната картина „Благовещение“ – оригинално дело на ренесансовия гений Тициан. Точно до катедралата, в един малък двор, пък се крият останките от красива кръгла мозайка от Късната античност.
Лоджа дей Кавалиери (Loggia dei Cavalieri) Построена през 1276 г., тази емблематична тухлена сграда, отворена от три страни с арки, е била „ексклузивният клуб“ на своето време. Тук местните благородници са се събирали, за да обсъждат политика, да слушат музика и да се забавляват. По стените ѝ все още личат следи от стенописи, вдъхновени от френски епични поеми и сцени от Троянската война.
Локални продукти на Тревизо
Когато говорим за Тревизо, не можем да пропуснем факта, че тази провинция е същинска съкровищница на защитени вкусове. За да разберете колко сериозно се приема храната тук, е достатъчно да погледнем дългия списък с продукти, носещи европейски печати за качество – ЗНП (Защитено наименование за произход / DOP) и ЗГУ (Защитено географско указание / IGP).
Започваме със знаменитото Radicchio Rosso di Treviso IGP (червено радикио). Тук го наричат „зимното цвете“. Има два вида – ранно (precoce) и късно (tardivo), като второто е истинският кулинарен деликатес. Листата му са дълги, тесни, със снежнобели стебла и винени връхчета. Тайната му е в отглеждането: поставя се в специални резервоари с чиста изворна вода на тъмно, което премахва острата му горчивина и му придава изключителна хрупкавост. Регионът се гордее и с Radicchio Variegato di Castelfranco IGP, чиито листа приличат на разцъфнала роза с пръски боя.
Не по-малко важни са белите аспержи, с които вечеряхме в пицарията. Те си имат цели две защитени зони – Asparago Bianco di Badoere IGP и Asparago Bianco di Cimadolmo IGP. Към тази палитра от вкусове местните винаги добавят мекото и кремообразно сирене Casatella Trevigiana DOP, както и сладките есенни кестени Marrone del Monfenera IGP.
Разбира се, няма как да преглътнете всичко това без чаша Просеко. Тревизо е абсолютният исторически, географски и производствен център на това вино. Базовата апелация (Prosecco DOC) е огромна и се простира в цели девет провинции, но престижното географско указание Prosecco DOC Treviso може да се добави на етикета само ако гроздето е отгледано и виното е произведено изцяло в границите на тази провинция.
Важно е да се отбележи един любопитен факт за самото грозде – до 2009 г. сортът е носел същото име като виното (Просеко). За да защитят географското наименование от имитации по света, италианците променят официалното му име на стария местен синоним – Глера (Glera). По закон едно истинско Просеко трябва да съдържа минимум 85% Глера, която дава онези деликатни, свежи аромати на ябълка, круша и бели цветя. Останалите 15% могат да бъдат допълнени от класически сортове като Пино Ноар и Шардоне, или от редки местни лози като Вердизо, Перера и Бианкета, които добавят допълнителни нюанси.
Докато равнините дават обема, Тревизо ревностно пази най-високите занаятчийски традиции по стръмните хълмове на север от града. Сърцето на качеството бие в Conegliano Valdobbiadene Prosecco Superiore DOCG – защитена от ЮНЕСКО територия. Тук лозята често са разположени по толкова екстремно стръмни склонове, че използването на трактори е невъзможно и гроздоберът се извършва изцяло на ръка. Точно на такива места се намират престижните микрозони, наречени Rive, както и абсолютното „Гран Крю“ на просекото – миниатюрният хълм Cartizze. Втората елитна зона в провинцията е Asolo Prosecco Superiore DOCG – динамична територия малко по-на юг. (Извън мехурчетата, районът около Тревизо прави и отлични тихи вина със статут на ЗНП, като червените Piave DOC и Montello DOCG).
Исторически погледнато, класическият, леко плодов и по-сладък стил Extra Dry винаги е бил виното за всеки ден, което продължава да се лее в изобилие в традиционните местни остерии (osterie). А ако искате да опитате най-дълбоката традиция, поръчайте си Col Fondo, което според новите регулации за най-високия клас вина (DOCG) от 2020 г. вече официално се нарича Sui Lieviti (в превод: „върху утайката“). Това е занаятчийският начин, по който просекото се е правило преди навлизането на модерните технологии. Вместо в огромни стоманени танкове под налягане, виното преминава своята втора ферментация директно в самата бутилка. Тъй като не се пречиства от утаените дрожди, то остава напълно сухо (bone dry) и има леко мътен вид. Този метод запазва автентичния вкус на тероара и придава на виното интригуващи солени, билкови и хлебни нотки, предлагайки едно много по-дълбоко изживяване за небцето.
Оказва се, че градът е официалното родно място и на най-известния италиански десерт – тирамисуто. Според хрониките, сладкото изкушение е създадено в края на 60-те години на XX век в местния ресторант Le Beccherie.
По-вкусна обиколка на Тревизо
Къде обаче да го опитате днес? Макар стратегията на всеки един турист да е да се загуби с надеждата да попадне на точното място, ние ще ви разходим, за да се ориентирате. От Piazza dei Signori неусетно се вмъкваме между сградите по уличката Via Barberia. Тук има две абсолютно култови места.
Първото е Osteria dalla Gigia – едно феноменално място, което съществува от десетилетия. Концепцията му е класическа венецианска остерия (или bacaro), прочута най-вече със своята mozzarella in carrozza (моцарела в карета). Представете си два тънки резена хляб, между които е запечатана разтопена моцарела (често с аншоа или прошуто), след което всичко това е панирано и изпържено до златисто съвършенство. Задължително е да се пробва, докато отпивате локално вино на крак, рамо до рамо с местните.
Буквално на същата улица се намира и Treviso Tiramisù (Palazzina Barberia). Бяха ни го препоръчали специално за тирамису и смея да твърдя, че тук десертът ми хареса най-много от целия град, но не искам да ви подвеждам. Когато сте в Тревизо, сте длъжни да пробвате тирамису навсякъде. Този, може би не толкова сложен десерт, си има своите тънкости и разнообразие, та пробвайте смело.
Всъщност Palazzina Barberia не е просто сладкарница. Сградата е на четири етажа: най-долу е магазинът, над него е кухнята, на третия етаж е същинският ресторант, а на четвъртия има зала за събития. Докато ядяхме десерт в една делнична утрин и се готвехме този ден да отскочим до Венеция, забелязах табелка – само на италиански – за дегустационна вечеря с гост-винарна от Валполичела и дегустационно меню. Докато се разхождахме из Венеция, тази вечеря все ми се въртеше в главата. И така, в 20:00 часа се завърнахме и се включихме към италианците. И наистина – бяха само местни хора, цялата вечеря се водеше на италиански, който ние знаем съвсем слабо. Но поне се убедихме, че готвачът тук абсолютно знае какво прави и всичко беше много вкусно.
И като финал на кулинарните ни приключения (защото в Италия никога не е достатъчно), няма как да пропуснем и автентичния италиански сладолед. По изричната препоръка на Даниeле от Тревизо, един от колегите на Мими, посетихме неговото доверено място за джелато – Dassie Gelato.
Практична подсказка: Как се стига от Тревизо до Венеция
И тъй като споменах моста Ponte di San Martino и гарата, нека ви кажа колко лесно се стига оттук до самата Венеция. Това е супер лесно и елементарно. От жп гарата, която е буквално на крачка от стария град на Тревизо, можете да си купите билети от машините, онлайн или от гишето. Ние използвахме машините. В някои по-пикови часове има повече от един влак до Венеция, в по-ненатоварените е само един, но като цяло влакове има много.
Венеция от край до край: Наръчник за безцелно шляене
Пътуването е около 30 минути и ви оставят директно на гара Санта Лучия (Santa Lucia) във Венеция. Оттам просто излизате и сте напълно потопени в историческата част на града, готови само да се наслаждавате. Ако търсите бюджетен вариант за престой и искате да ходите не само до Венеция, но и до Падуа, Верона или Виченца (до които влаковете от Тревизо са също толкова удобни и редовни), и същевременно да сте близо до лоукост летището, Тревизо е супер изгоден вариант за база. Едно малко предупреждение: не забравяйте да проверявате предварително за актуалната такса за туристи за вход във Венеция, че проверките са строги и могат да ви глобят!
Едно малко уточнение: тъй като нашата база беше Тревизо, не ми се наложи да проверявам лично какви са директните транспортни връзки от летището на Тревизо до самата Венеция. Затова тази тема не е засегната в текста, но ако това е вашата крайна цел, препоръчвам да проучите автобусните трансфери предварително.
Когато наближи краят на седмицата ни, осъзнах едно нещо. Венеция е грандиозна, театрална и зашеметяваща. Тя е град, който отиваш да гледаш. Тревизо обаче е нещо друго. Тревизо е град, в който отиваш да живееш. Дори и само за няколко дни.
Царството на просеко: Валдобиадене
Ако сте големи фенове на просеко, както и на романтичните гледки с безкрайни лозя, сигурно ще искате да обиколите и някоя винарна в района. Валдобиадене е едно от най-известните винарски селца около Тревизо и макар да звучи твърде известно и дори малко прехвалено, истината е, че е безкрайно живописно, а районът около него – още повече. Хълмовете за производство на вино Конеляно и Валдобиадене в Североизточна Италия са включени в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО през 2019 г. Селото Валдобиадене е на около 40 км от Тревизо и за целта ще е най-добре да си наемете автомобил.
Valdobbiadene Prosecco Superiore DOCG (официално Conegliano Valdobbiadene Prosecco Superiore DOCG) е най-престижната апелация в региона. Но освен общопризнатите класики, тук можете да откриете и смели експерименти от местни винари. И когато направите дегустация на най-разнообразни пенливи вина от региона, всичките отговарящи на критериите за просеко, разбирате колко необятен е светът на това вино.
Едно много приятно място да се насладите на Валдобиадене е Trattoria alla Cima – елегантен ресторант със зашеметяваща гледка, собственост на едноименната винарна. Тук ни отведоха служебните ангажименти и ни нагостиха с превъзходен обяд, отново включващ ризото с аспержи, и според местните ни колеги – абсолютният фаворит за тирамису в цялата околия. Макар да бе извън програмата, успяхме да си организираме и бърза дегустация на няколко бутилки от портфолиото на избата La Cima, която внесе много нови нюанси в ограничените ни до този момент познания за Просеко.
Екзотика за големи ентусиасти: Десертното вино Torchiato di Fregona
Ако сте наистина големи винени ентусиасти и искате да опитате нещо почти изчезнало и тотално различно, приемаме, че вече сте си наели кола и се наслаждавате на приятните италиански пътища. На около 50 км североизточно от Тревизо ще откриете Cantina Produttori Fregona s.c.a. – местен кооператив и единственото (така твърдят) място, където това вино все още се произвежда. Torchiato di Fregona DOCG е десертно вино от типа passito, което се произвежда от местните сортове глера, вердизо и боскера (Glera, Verdiso, Boschera). Традиционно, това вино се произвежда в региона Colli di Conegliano и конкретно в общините Fregona, Sarmede и Cappella Maggiore.
Какво му е уникалното?
Освен сортовете (с изключение на глера, останалите са доста редки локални сортове с много малко насаждения), технологията на виното е доста любопитна. Гроздето се бере в средата на септември, след което се суши на закрито в продължение на 6-8 месеца. Напролет, някъде около Великден, стафидиралите вече зрънца се отделят от чепките, пресоват се няколко пъти с традиционна преса торкио (torchio), която дава и името на виното, и ферментират в дъбови или акациеви бъчви в продължение на около месец.
След това отлежават в бъчви между 1 и 4 години, преди виното да бъде пуснато на пазара. Резултатът е плътно вино с дълбок златист цвят, с аромати на сушени кайсии, смокини, фурми, но и портокалови кори и други цитрусови нотки, мед, печени бадеми и подправки. Благодарение на сортовете вердизо и боскера, които дават високата киселинност, виното се усеща доста леко и свежо предвид високата сладост и алкохола от 15 – 18 %. Наистина много интересно попадение. Единственият производител на това вино, за който знаем, е именно този кооператив. Етикетът е Piera Dolza и ако ви попадне, не се колебайте да го опитате.