Да посетим солна мина в Румъния беше една от целите ни още докато организирахме пътуването си към тази страна. Познати бяха споделили, че са ходили в такава мина и са с отлични впечатления. Бързо проучване в интернет показа, че в Румъния има три по-известни солни мини, достъпни за туристи – в Турда (Salina Turda), Сланик Прахова (Slanic Prahova) и Прайд (Salina Praid). Най-добре по маршрута ни се връзваше тази в Сланик Прахова, така че тръгнахме с идеята да я посетим на връщане от Сибиу към България.
Ние обаче не сме много по строгия график и често си променяме решенията в движение, така че до Сланик не стигнахме. Докато си почивахме от пътуванията, попрочетохме по български и английски блогове впечатления за румънските солни мини и всички сочеха към едно място – Турда. Било страхотно, невероятно, най-чудното нещо, което някога са виждали тези дето са го писали, струвало си всичките стотици километри от България и другите краища на света… Така, въпреки че ни идваше с около 150 км на север от крайната северна точка, до която бяхме решили да стигнем, тръгнахме на път за Турда. Пусто любопитство!
[mapsmarker marker=“91″]
Точно този ден беше много дъждовен и някакво подземно забавление на сухо изглеждаше чудесна идея. Така след около 2 часа път от Сибиу в проливен дъжд се озовахме в градчето Турда. Самата мина се намира малко извън града, към нея има много табелки за туристите. Щом стигнете до нея пък започвате да се чувствате като в порядъчно голям европейски мол – огромен паркинг и още по-голямо остъклено здание, пълно с народ. Има и такса вход за паркинга – 5 леи (към 2,20 лв), но ние спряхме като селяните на пътя, както и доста от останалите посетители.
Вътре няма как да объркате накъде да тръгнете, входът е голям, касата още по-голяма, навсякъде пише къде и колко да си платите. По 25 леи (към 12 лв) на човек ни взеха на нас, въпреки че в сайта (http://salinaturda.eu) пише 20 леи. Тук ще уточним, че таксата не изглежда безумно висока, но в сравнение с останалите туристически обекти в Румъния, които посетихме, си е направо безбожно скъпо. Входовете на повечето места бяха от порядъка на 1-5 леи, в редки случаи повече. Но нали ще гледаме нещо страшно и невиждано, платихме си без много да му мислим. И заслизахме надолу по стълбите към мината…
Те ни отведоха до един, както после се оказа, доста дълъг тунел – близо километър. Това, както пак в последствие разбрахме, било всъщност първата галерия – Галерия Франц Йозеф. Тя била построена, за да се транспортира по-лесно солта нагоре. Галерията представлява идеално прав километров тунел, на който другия край не се вижда. Самият той е подход към другите галерии в мината и от време на време в него има табелки, сочещи коя галерия накъде е. Влизането в другите зали обаче беше забавено от дебилното ни любопитство докъде води тунелът. Е, оказа се, че другият му край е на един от другите входове/изходи на мината и трябваше да се върнем почти до началото му, за да влезем в същинската част.
От него се вмъкнахме в Шахтата за екстракция на сол и в залата „Кривак“. Първата представлява шахта с нещо като асансьор, с който солта се е качвала нагоре. Във втората имаше някаква гигантска машина, с чиято помощ пак солта се качвала нагоре. Машината се задвижвала от коне и била построена през 1881 г. Ако се вярва на сайта на мината, това е може би единствената подобна машина в Европа. Тя си е запазена на оригиналното място и в оригиналния вид, но честно казано не успях да си представя как точно е работела.
После тълпата пред нас ни отведе до едно стълбище, на което се беше наредила голяма навалица. Това беше входът към най-голямата зала – Мината на Рудолф. Това се води най-голямата и най-впечатляваща атракция в цялата мина. Факт е, че е голяма. Дълга е 80 метра, широка 50 и 42 метра висока. В горната й част има балкони, от които си изглежда наистина впечатляващо, освен за тези, които имат страх от високо. Главозамайването обаче поне за нас се изчерпа точно дотук, въпреки че според повечето от останалите посетители именно това долу е най-интересно.
Някъде на слизане към залата на Рудолф започнахме да се сблъскваме с балканския начин за правене на туризъм. Оказа се, че в цялата мина има само един асансьор. Е, и стълби, на които изрично пише, че са 13 етажа и не са за хора с проблеми с краката и ходенето. Както може би сте се досетили, по стълбите трудно биха могли да слязат и особено да се качат и хора с малки деца и колички, както и жени в напреднала бременност, и доста други. Така всички гореизброени групи, неспособни да ползват стълбите по обективни причини, и групичка по-мързеливи туристи, нежелаещи да ги ползват, заформиха стабилна опашка пред единствения асансьор. В който пък могат да се возят не повече от 8 души. Един любезен чичко стоеше до вратата, за да брои хората да не претоварят единственото превозно средство. Някъде на третия-четвъртия асансьор успяхме да се вредим и слязохме надолу. Опашката за нагоре обаче беше далеч по-сериозна, някъде около 20-30 минути чакане, тъй като съвсем никой не искаше да качи 13-те етажа.
Залата на Рудолф е.. ами.. голяма. Отгоре изглеждаше по-внушителна, честно казано. А долу си е почти като в мола – има кафене с масички и пейки, маси за тенис, джаги, някакви други игри и доста старо виенско колело, само магазини нямаше. Нямаше, за съжаление, и нищо, от което да научим повече за миналото предназначение на тази голяма дупка под земята и работата в нея едно време, когато се е използвала за мина. Освен стените от сол, май нищо друго не напомня за мината.
Още 13 етажа по-надолу от голямата зала е зала Терезия. До нея асансьорът не работеше и се слиза само по стръмни тесни стълби, по които е вечно задръстване. Най-долу има езерце, което на места достига 8 метра дълбочина. Из него сноват лодки, които се дават под наем за по 20 минути.
Като разгледах сайта на мината вече след излизането от нея, се оказа че сме пропуснали още 1-2 малки зали. Но страхотното задръстване по стълбите и асансьора и тълпите хора навсякъде ни дойдоха в повече и след езерото много бързахме да се изнесем по най-скоростния начин.
Равносметката – ами това определено не беше нашия тип туристическа атракция. Не, че това, което пише в пътеводителите и блоговете, не е вярно – истина е, че залите са с внушителни размери и на внушителна височина и може би подобно нещо не се вижда често. Но виенско колело и лодки вътре не ни се вписват някак, нито пък обичаме да прекараме повече време в чакане за стълби или асансьор, отколкото в самото място.