До Пирот и обратно – една приятна разходка за ден от София

В Пирот сме ходили толкова много пъти, че хронологичният пътепис вече просто не е удобна форма да ви разкажем за този чудесен малък град. Намиращ се само на около 80 километра от българската столица, той си остава нашата любима дестинация за бързо бягство зад граница.

Всяко наше пътуване натам е свързано със своя уникална история. Веднъж стигнахме до града по непознат селски път, почти без гориво в колата, след като по-рано за малко да ни арестуват на границата. Друг път бягството ни е съвсем лежерно и се изразява просто в приятен обяд с автентични сръбски плескавици и кебапчета.

При едно от последните ни посещения пък открихме, че в Пирот се крие и изключително интересен етнографски музей. Там научихме и тайната на световноизвестния пиротски килим – уникален с това, че е напълно двулицев (няма лице и гръб) и заради изключителната си стойност днес е кандидат за списъка със световно нематериално културно наследство на ЮНЕСКО. Разбира се, разходката винаги може да се съчетае и с местния пазар, откъдето и ние често се прибираме с кутия истински сръбски каймак. В каквото и настроение да сте, комбинацията от Пирот и близкия Погановски манастир е една от най-добрите и достъпни идеи за еднодневна разходка през уикенда от София.

Погановски манастир

И все пак съвремието ни настига и днес вече има платена магистрала от София до Пирот (Пирот). Любопитно е, че тя всъщност следва хилядолетния маршрут на древния римски път Виа Милитарис (Via Militaris), свързвал някога Европа с Азия. Ако изберете магистралата, ще стигнете до града съвсем бързо. Но нека ви върна към очарованието на стария маршрут. Ако решите да минете по него, пътуването ще е по-бавно, но пък ви дава възможност да се отклоните към Погановския манастир „Св. Йоан Богослов“ (Манастир Поганово „Свети Јован Богослов“). Е, да, пътят се удължава, но нали точно това е смисълът на едно пътешествие – да се наслаждаваме на самото пътуване!

За нас този манастир е някак естествена и задължителна спирка. След като минем границата и подминем Димитровград (Димитровград) – където не знам защо, но рядко спираме за разходка – започваме да следим за отбивката вляво от главния път. Табелката сочи към село Суково (Суково) и манастира. Пътят криволичи през няколко селца, преди да ви отведе в прегръдката на дефилето на река Ерма (Јерма). Над главите ви надвисват внушителни скали, а колата преминава през тесни, сурови тунели, прокопани директно в камъка. Любопитен исторически факт е, че този живописен път следва трасето на стара теснолинейка. Построена между двете световни войни за извозване на въглища от близките мини, днес тя е отстъпила място на асфалта, но усещането за романтика от миналото се е запазило.

Така, преминавайки през скалите, след няколко километра изведнъж се озовавате пред манастира. Паркираме колата до кръчмата срещу него, пресичаме по леко нестабилното мостче над реката и попадаме в красивия и спокоен манастирски двор. Преди години това беше едно доста диво и изолирано място. Днес обаче е облагородено и дори си има магазинче за сувенири, от което можете да си вземете хубаво вино, произведено в други сръбски манастири, или малък подарък за спомен. Запалваме по свещичка край църквата, Адрианка искрено се радва на пространството и спокойната обстановка, и просто се наслаждаваме на момента. Едно наистина много приятно преживяване.

Трябва обаче да уточним, че манастирът е спокоен само в определени дни и часове. Ако планирате посещение през събота или неделя, препоръчваме да сте там преди 9:00 ч. местно време (10:00 ч. българско). Малко след това започват да пристигат автобуси с български туристи и атмосферата бързо става доста оживена.

Спомняме си едно от посещенията ни през ноември 2014 г. – влажен и хладен ден, в който ни посрещна свещеникът Теофил. Този изключително дружелюбен човек ни разсмя с историите си за своите перипетии в София. Беше останал силно впечатлен от софийското метро, макар че така и не успял да уцели спирката си, а красивите столични храмове трайно се бяха запечатали в паметта му. Много весели приказки.

Историята на манастира

Допреди малко повече от 100 години Погановският манастир е бил в пределите на България и подчинен на Българската православна църква. За манастирската църква се спори дали е построена около 1395 или около 1425 година. Надпис в нея обаче гласи, че изящното ѝ изписване е приключило през октомври 1499 година.

Тези стенописи са истински шедьовър! Смята се, че са дело на майстори от прочутата Костурска школа и се определят от изкуствоведите като „последното дихание на Византия“ (т.нар. Палеологов ренесанс). Изрисувани са с изключителен реализъм и богати цветове, което е било истинска рядкост за онази епоха на Балканите. Друг важен за родната история факт е, че именно оттук произлиза прочутата двустранна Погановска икона (от XIV век), която днес се пази в криптата на храм-паметника „Св. Александър Невски“ в София.

От 1871 година манастирът е в пределите на Българската екзархия и след Освобождението влиза в границите на България, до 1920 година. След това, по силата на Ньойския мирен договор, преминава в Сърбия (Србија) и в момента е на подчинение на Нишката епархия. Въпреки това манастирът остава един от най-посещаваните от българи, затова се погрижете да сте там по-рано.

Ако сте любители на разходките сред природата, около манастира има множество пътечки из ждрелото на Ерма, по които можете да поемете и да се отдадете на спокойна разходка в гората или на пикник. На нас все ни се случва да сме там през есента или ранната пролет, когато времето невинаги е най-подходящото за това, но пък прохладата на планината е чудесна.

Суковски манастир

Преди да стигнете Погановския манастир, минавате покрай мост над река Ерма с табелка, отвеждаща ви към стария български православен Суковски манастир „Успение Богородично“. Вероятно вече са ремонтирали църквата, но ние попаднахме на строителна площадка, затова нямам много впечатление от мястото. Но църквата е стара и хубава и се надявам след реставрацията  да е станала още по-хубава. Нас хубавичко ни почерпиха монасите със сладки неща и така не съжалявахме, че сме се отбили.

Към Пирот – по по-дългия път

Ако пък, като нас, обичате да се щурате из селските пътища и да разговаряте с местните хора, селата около манастира дават чудесна възможност за това. При едно от първите си посещения – в далечната 2011 година, ни се случи точно това. Любопитството ни накара да тръгнем към Пирот не по основния път, т.е. да се върнем на главния път и оттам да продължим, а да караме по селското пътче, отвеждащо към село Поганово и другите малки селца в района. Това, както по-късно установихме, е вероятно най-дългият път към Пирот, но пък спокоен и много приятно селски. Поснимахме се покрай наредените бали сено, откъснахме си плодове от едно ябълково дърво и се порадвахме на есенното слънце в пълно спокойствие.

От средата на 2017г. може да стигнете до Пирот и по новата магистрала, но така ще изпуснете Погановския и Суковския манастири, а те си заслужават да бъде видени.

По сръбските села можете да се порадвате и на екзотичния автопарк – мъничките стари автомобили са в пълно движение, а марката Юго никак не е изчезнала. Местни жители пък гордо ни разказаха как пътят им вече е много хубав – има асфалт.

Къде да хапнем на обяд в Пирот

Едно от най-големите ни удоволствия в Пирот – и често основен мотив изобщо да тръгнем натам – е вкусният обяд. Сръбската скара (роштиљ) е класика, а плескавицата е абсолютният ни фаворит. Никога не пропускаме да си поръчаме – понякога класическа, друг път пълнена с кашкавал, гурманска (люта) или пък полята с богат слой топящ се каймак. Обичаме всички видове еднакво! Любопитен факт е, че Пирот е прочут и със своята „пеглана кобасица“ (гладена наденица) – уникален местен деликатес, който се пресова със стъклени бутилки по време на сушенето. Ако ви попадне в менюто, непременно я опитайте.

Тук е мястото да споменем, че Сърбия е рай за месоядните, но ако сте вегетарианци, може да не споделите нашия кулинарен ентусиазъм. Безмесните основни ястия в традиционните кафани са рядкост, но пък винаги можете да наблегнете на страхотните им разядки и гарнитури – пребранац (печен боб), печени чушки, айвар, урнебес салата и, разбира се, горещи пържени картофи.

В Пирот има много места за хапване, а цените са осезаемо по-народни от тези в София. Ето нашите изпитани фаворити:

Krčma „Ladna Voda“ (ул. Nikole Pašića 47) Това е дългогодишно наше любимо местенце. През студените месеци е уютна малка кръчмичка, но през лятото изкарват маси на открито и става много приятно. Заведението има и страхотна локация – намира се точно в двора на автентичната къща-музей на Мале Ристе, за която ще ви разкажем малко по-късно. Единственият минус за нас е, че вътре се пуши (неписано правило за почти всички сръбски кръчми).

Vitina Iža – Отличие от Gault&Millau (ул. Kapetana Karanovića bb) Тъй като често пътуваме точно в неделя, при последното ни идване трябваше да намерим алтернатива и така открихме Vitina iža (Витина Ижа). Интересното е, че престижният кулинарен гид Gault&Millau е отличил няколко подбрани ресторанта в Пирот, но не всички работят през уикенда. Специално за неделя обаче Vitina Iža бе отворена и ни очарова.

Ресторантът се намира в един стръмен квартал над Пирот, по живописния път към Завойското езеро, така че дотам се стига само с кола. Представлява впечатляваща каменна постройка с огромна лятна покрита градина, рустик интериор и прекрасна панорамна гледка към града. Храната е фантастична! Освен класическата скара (плескавици, кебапчета и ущипци), тук можете да опитате пиротска гладена наденица, местната разядка „търляница“ с овче сирене, както и невероятни ястия под сач – като телешки опашки или крехко филе в каймак. Огромен плюс е, че предлагат опция за половин порции, което ви позволява да дегустирате от всичко!

Kafana „Lane Moje“ (ул. Vojvode Mišića 42) Друга много колоритна кафана в града. В петък и събота вечер там често има жива музика – идеално е, ако сте любители на шумните балкански ритми и търсите истинско веселие.

На разходка из пиротските забележителности

Пирот все ни изглежда като малък град, но според статистиката в него живеят близо 40 000 души, което не е толкова малко. Градът изглежда спокоен, чист и приятен и има доста места, където любопитните туристи като нас могат да се разходят.

Крепостта (Калето)

Пиротската крепост се нарича още Момчилов град или Момчилово кале. Смята се, че е построена през XIV в. от местния български владетел Момчил Войвода. Самата крепост е добре запазена до днес, но от доста години е затворена и в нея не се влиза. Но можете да се изкачите по пътечката на хълма над нея и да се насладите на прекрасната гледка към Калето и Пирот.

Музей на Понишавието (Старата къща)

Едва през лятото на 2016 година, при една кратка почивка по пътя за Мостар, Босна и Херцеговина, решихме да влезем в етнографския музей в Пирот, който се намира точно до кръчма „Ладна Вода“. В музея бяхме посрещнати от мил гид, говорещ чудесен български, който ни разказа много за къщата и околностите преди над 100 години.

Къщата, превърната днес в музей, всъщност била завършена през 1848 година. Тя била дом на местния богат търговец Христо Йованович, известен като Мале Ристе, защото бил много дребен човек. Интересна птица бил този Мале Ристе – богатеел от търговия, но не за сметка на всичките си клиенти, а мамел турските войници като им продавал едно и също масло по няколко пъти. Та, като богат човек, Мале Ристе, който бил от едно от околните села, решил да си направи голяма къща в покрайнините на Пирот. По това време вдигането на голям християнски дом било немислимо и търговецът се разбрал с турската управа, че къщата може да бъде вдигната, ако той разреши тя да се използва и като конак, където да пренощуват турски минувачи когато си поискат. Така почти целият горен етаж на къщата е построен в този стил, а част от автентичните мебели от онова време са запазени и изложени.

Мале Ристе

Но Мале Ристе бил опърничав човек и имал сложни отношения с турците. Въпреки тяхната доминация, той успявал да ги накара да му се кланят и подчиняват в определени моменти. Така, например, в голямата къща построил за себе си малка стаичка с много нисък таван. Само в нея приемал посетителите си. Така турците нямали избор, освен да се привеждат и да се съобразяват с неговите правила, когато го посещават в дома му.

На първия етаж на къщата има етнографска експозиция на предмети от бита и културата на сърбите от онова време. Типичен занаят в района бил грънчарството и особено правенето на стомни, като в музея ще видите най-различни интересни и украсени експонати.

Из пиротския парк

Паркът в Пирот, който местните наричат просто „Кеј“ (Кея), е изключително чаровен и се простира от двете страни на река Нишава. Оказва се обаче, че той не е просто място за отдих. Изграждането му започва преди повече от век (през 1923 г.) като защитна дига, защото буйните води на Нишава редовно са наводнявали града.

Днес това е любимото място на пиротчани. Алеите за разходка са романтично застлани с автентични стари павета, а над тях се извисява дълъг дърворед от липи. Любопитно е, че тези липи са засадени през 1933 г. по нареждане на тогавашния кмет, който лично идвал да ги полива, за да се увери, че ще се хванат.

Успоредно на пешеходните зони има чудесни алеи за велосипеди. Всъщност придвижването с колело е на огромна почит в Пирот и ще видите много хора от всички възрасти да въртят педалите покрай реката. Ако търсите място, където просто да седнете на пейка и да се насладите на спокойствието, това е точната локация.

На пазар в Пирот

Чували сме, че е много популярно да се ходи специално в Пирот на пазар. Ние не сме от хората, които се връщат с пълни торби, защото предпочитаме да се насладим на местните вкусотии на място. Е, понякога си вземаме по 1-2 опаковки сръбски каймак от магазина, за да си направим плескавица с него вкъщи. Друг път се прибираме със стекче бира, пиво Jelen ни е много приятно. Дрехи, прах за пране и подобни неща рядко си купуваме, но трябва да признаем, че именно от Пирот купихме тоалета за изписването на нашата дъщеричка Анна през 2014 година.

Иначе, пазарът в Пирот е забележителност. В почивните дни, освен сергиите, се появяват множество отделни автомобили със зарзават и кой каквото друго си е произвел и се опитва да продаде. Можете да намерите всякакви плодове и зеленчуци според сезона, както и яйца. Но ние досега не сме се престрашили да си купим нищо.

Темския манастир „Свети Георги“ съществува още от XVI век и е бил много развит и е служел като културен център на района. Тук е написан и Темския ръкопис „Из душевного обреда в’ неделных днех слова избрана. На прости язык болгарскій“. Тогавашният игумен на манастира, Кирил Живкович от Пирот, го завършва на 13 юли 1764 година. В ръкописа е описал български диалектни слова от Белоградчишко-трънски или торлашки диалекти. Този ръкопис сега се пази в библиотеката в Ниш.